Пред официалния вход на затвора „Уондсуърт“ се бе събрала тълпа. Свечеряваше се и броят й непрекъснато нарастваше, защото хората минаваха оттам на връщане от работа. Атмосферата беше спокойна, но въпреки това присъстваше малък взвод от полицейските сили за борба с масовите безредици.
Джейк пристигна рано. Не прецени правилно времето, необходимо й за придвижване. Паркира колата в близкия градински център и за да убие време, купи мушкато за саксиите на балкона си. Докато чакаше продавача да извърши плащането с кредитната й карта, й хрумна да вземе цветя за Естерхази. Може би той щеше да се зарадва на някакви багри в последните няколко часа от съзнателния си живот. Огледа се и след като видя само саксии, попита продавача дали имат стръкове цветя. Мъжът се изкикоти, посочи двора, където цъфтяха стотици растения, и попита:
— А какво според вас е това?
— Не, искам откъснати цветя.
Подигравателната му усмивка стана още по-широка.
— Това е градински център. Тук се отглеждат цветя. Щом искате откъснати цветя, отидете в гробището на Магдалина Роуд. Не мога да си представя, че някой иска да отреже нещо, което расте.
— Спестете ми лекцията по ботаника — каза Джейк и избра един красиво разцъфнал зюмбюл.
— Защо ви е това? Разцъфнал е напълно. След ден-два ще свърши. Най-добре е да вземете някой току-що напъпил.
Тя поклати глава. Утре щеше да бъде твърде късно за Естерхази.
— Не, този ще свърши работа.
— Както желаете — рече продавачът.
Джейк остави мушкатото в багажника на колата и тръгна към входа на затвора. Реши да не мести колата по-наблизо. Някой можеше да среже гумите й, предполагайки, че автомобилът е на човек от персонала на затвора. Слънцето бе залязло, но тя не махна слънчевите очила, за да не я познаят. Телевизията широко отразяваше съдебния процес срещу Естерхази и собствената й роля в залавянето му. Ала тълпата не й обърна внимание, подведена от червено-лилавото цвете в ръцете й. Малцина полицаи или официални лица от Министерството на вътрешните работи идваха в „Уондсуърт“ с цветя. Джейк показа картата си за самоличност и бързо влезе.
— Дошли сте да видите как ще го боцнат ли? Един момент. Не искаме натрапници, нали? Да, всичко е наред — говореше пазачът, докато проверяваше в дългия списък с имена на компютъра си.
Сетне колебливо погледна зюмбюла.
Джейк се запита дали не мисли да я провери за наркотици или нещо подобно.
— Това за него ли е? — попита той.
— Да. Може ли?
Пазачът сви рамене.
— При дадените обстоятелства предполагам, че може. Ще кажа на един от хората си да ви придружи до новото крило.
— Не си правете труда. Знам пътя.
— Е, да — каза той и продължи да чете вчерашния брой на „Световни новини“.
На първата страница имаше снимка на Естерхази, който изглеждаше доста озадачен, а заглавието гласеше: „Утре психопат убиец ще глътне горчивия хап“.
Джейк направи гримаса и отмина.
Крилото за наказателна кома беше построено наскоро. Дори бе спечелило награда от Института на европейските архитекти. Изградено от червени тухли като стените във викториански стил около него, помещението представляваше огромен купол, който отвън приличаше на обсерватория, а отвътре — на библиотека. Железобетонни трегери подпираха тавана, осеян с множество прозорци, които отдолу наподобяваха грамадното око на Бога. По периферията на вътрешната окръжност, като в морга, бяха наредени големи чекмеджета, съдържащи телата на осъдените на наказателна кома.
Вътре беше по-студено, отколкото навън, защото въздухът изкуствено се охлаждаше, и облечената само в тънък летен костюм Джейк потрепери. Ускори крачка, мина под купола и тръгна към килиите с арестантите.
Видя едно издърпано чекмедже, малко по-голямо от ковчег, и спря. Водена от любопитство, се приближи да го разгледа. Вътрешността беше тапицирана с мека черна телешка кожа — единствената отстъпка, направена с цел предотвратяването на рани по кожата. Отстрани се подаваха тръбичките и катетрите, които щяха да бъдат прикрепени към тялото на осъдения. Отпред имаше малък плосък екран, където се отчитаха функциите на тялото и електронна карта-ключ за предпазване на обитателя от натрапници. Джейк се разтрепери цялата и разтърквайки голите си ръце, забърза по пътя си.
В преддверието до килията, в която Естерхази прекарваше последните си часове в съзнание, се бе събрала малобройна група хора. Повечето бяха лица, които Джейк познаваше от Министерството на вътрешните работи и от Института за изследване на мозъка: Марк Удфорд, професор Уеъринг и госпожа Грейс Майлс. За пръв път имаше и телевизионни екипи, дошли да отразяват на живо събитието, след одобрената от Върховния съд петиция и те да присъстват наред с журналистите от печата.