Човекът погледна цветето, после нея.
— А това растение за какво е? — подозрително попита той.
— За Естерхази. Нещо красиво, което да види и да помирише, преди да го въведат в наказателна кома.
— Вероятно е в противоречие с правилника. Но при дадените обстоятелства мисля, че може. Оттук, ако обичате.
Естерхази гледаше телевизия под зорките очи на двама надзиратели. Ръцете му бяха в белезници. Седеше на ръба на стола, погълнат от прякото предаване на Би Би Си на изпълнението на собствената му присъда. Когато Джейк влезе, той се обърна и се усмихна.
— Ах, момичето със зюмбюла. Знаеш ли, най-много ще ми липсват багрите. От опит знам, че човек сънува само в черно и бяло.
Естерхази изглеждаше по-възрастен и изискан, отколкото Джейк го помнеше по време на процеса. Дори някак възвишен. Досущ човек, който лесно се отегчава от земните мисли на хората. Тя остана поразена от физическата му прилика с истинския Витгенщайн. Само че Естерхази беше по-атлетичен, дори изпълнен с енергия. Излъчваше някаква магнетична интелигентност, каквато може би е видял доктор Франкенщайн, докато е създавал прочутото си същество. Говореше превзето, като герой от викторианска мелодрама. Неспокойните му очи се вторачиха за няколко секунди в цветето в ръцете й. Джейк мълчеше. Той стана, взе саксията от треперещите й ръце и я сложи на масата до телевизора.
— Колко мило от твоя страна да ми донесеш цвете.
Доближи лице до зюмбюла и затвори очи.
Няколко пъти вдъхна дълбоко уханието, сетне отвори очи. Погледна Джейк и дяволитостта се стече по лицето му като капка пот.
— Ако те бях помолил да ми донесеш червено цвете, щеше ли най-напред да намериш червения цвят в таблицата на цветовете и след това да ми донесеш цвете с цвета, който си намерила там?
— Не.
— Но ако трябва да изберем или да получим чрез разместване определен нюанс червено, понякога се случва да си послужим с образци или с таблица, нали?
— Да, понякога — съгласи се Джейк.
— Ами точно така функционират паметта и асоциациите в контекста на езиковата игра.
— Още ли играем? Дори сега?
— Защо не? — Той се намръщи и посочи телевизионния екран. — След като самият аз съм предмет на нещо като игра, макар това да е понятие с доста неясни очертания. О, да, знам какво си мислиш. Питаш се дали неясното понятие изобщо е понятие. Един неясен образ на човек образ ли е изобщо? Един човек, който е нито мъртъв, нито жив, човек ли е изобщо?
— Не знам. Вероятно.
Естерхази се ухили.
— Тогава вероятно не. Струва ми се, че по-скоро ще приличам на това растение. От време на време ще подрязват косата и ноктите ми. Ще ме поят и плевят. Периодично ще ме преглеждат за паразити. Но всичко това ще бъде предимно символично.
— Ти си убил хора.
Той сви рамене.
— Завиждам им. — Усмивката му стана по-широка. — Предполагам, че на теб дължа живота си. Но кажи ми, защо ме запази?
— В играта има и правила. Тя не е истинска, ако правилата са неясни. Точно ти би трябвало да съзнаваш това.
Естерхази въздъхна и кимна.
— Да, мисля, че имаш право. — После отново се усмихна. — Знаеш ли, направи ми истинска услуга, като ми донесе този зюмбюл. Мъчех се да измисля изречение от около сто и петдесет букви, което да напишат на компютърния екран на чекмеджето ми. Една от последните малки привилегии на осъдения. Твърде щедро. Господата тук ми прочетоха стиховете на други осъдени с надеждата да реша какво искам. Разбира се, повечето бяха непоносимо сантиментални. Средностатистическият престъпник се изразява доста вулгарно, особено що се отнася до начина, по който иска да го запомнят. Но ти ме вдъхнови с това твое цвете. Благодаря.
— Какво ще напишеш?
— Изненада. След няколко часа ще го прочетеш на чекмеджето ми.
— Съжалявам за… всичко това. Наистина.
Той поклати глава.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Ако мога.
— Разбрах, че е разрешено да се посещава човек, който е наказан с кома. Градинарите казват, че растението вирее добре, ако му говориш. Ще идваш ли от време на време да ми говориш?
Джейк сви рамене.
— Какво да казвам?
— Назовавай разни неща. Говори за тях. Отнасяй се към тях в речта си. Сякаш съществува само едно нещо, наречено „да се говори за нещата“. Все едно си момиченце, което говори на куклата си. Дължиш ми поне това, задето запази живота ми. Ще го сториш ли?