После закараха тялото в главната зала за съхранение и го прехвърлиха в очакващото го чекмедже под огромното стъклено око на купола. Прикрепиха жици и тръбички към голата снага на Естерхази и когато техническото лице се увери, че всичко е на мястото си и функционира, чекмеджето плавно се затвори.
Джейк изчака, докато телевизионните камери си отидоха, и се приближи да прочете какво изписва на екрана техническият изпълнител. Епитафът на Естерхази бяха стиховете от „Пуста земя“ от Томас Стърнс Елиът, следващи строфата за момичето със зюмбюла.
Джейк избърса сълзата от окото си, взе зюмбюла и излезе навън, на слънце.
Как да ви разкажа как се чувства човек, когато до края на живота си лежи в това чекмедже и отива незнайно къде? Как да ви опиша това?
Образът може би е този: Светът въпреки вибрациите на ефира, който го пронизва, е тъмен. Един ден обаче човекът отваря виждащите си очи и става светло.
9
Пусто и празно морето (нем.). От „Погребението на мъртвите“. Превод Цветан Стоянов. Т. С. Елиът, „Избрани стихове“, „Народна култура“, 1993.