Разбира се, аз винаги съм знаел, че съм различен. Но не по отношение на нещо така обикновено като типа телосложение. Всъщност аз съм класически пример за ектоморф. Ако ме видите гол, пред очите ви ще застане едно нежно и крехко мъжко тяло със слаби мускули. Може би това е бил допринасящият фактор. Според хипотезата на Шелдън размерите на моята нежна ектоморфна физика ме нареждат по темперамент сред церебротоничния тип личност, който се характеризира със стеснителност, пресилени реакции и предпочитание към уединение. Но аз демонстрирам и някои от отличителните черти на средностатистическия соматотоничен тип личност, характеризиращ се със стремеж към власт и господство. Шелдън свързва това с по-мускулестия мезоморфен физически тип. Затова нека забравим за нещо толкова грубо като физическата ми характеристика. Нека допуснем, че такова нещо има само в пиесите на Шекспир.
Осъзнаването на факта, че съм различен, беше съвсем естествено смекчено от мисълта за онова, което философите определят като солипсизъм — теорията, че не съществува нищо, освен собственото „аз“ и собствените умствени състояния. Ето защо аз нямам истинско доказателство в подкрепа на усещането, че съм различен, понеже смятам умствените си състояния за необикновени. Всеки, който чете този разказ, несъмнено ще може бързо да прецени дали мисловният ми процес ме прави различен. Но тъй като естеството на онова, което пиша, е интроспективно, това едва ли ще помогне много. Всъщност, единственото, с което мога да продължа, е съществуването на съвсем отделен психопатологичен синдром и един роман от Кийт Уотърхауз.
При синдрома на Туре има такава хаотичност на мисълта, че човек се улавя да крещи мръсни думи, където и да се намира. „Били Лъжеца“ описва приключенията на един млад мъж, който по-точно казано, не е лъжец, а просто страда от буйно въображение, постоянно подтикващо го да съчинява сложни фантазии — да разнообразява действителността, както се изразява Джордж Щайнер.
Замислете се върху комбинацията от следните две неща — неконтролируемия въображаем свят и този на Туре. Ето, това съм аз.
Едно пътешествие из макромаркета е разходка в света на безумието. Умствено въоръжен с подбрано техническо обезпечаване, аз осакатявам, изнасилвам и убивам, докато вървя по Хай стрийт. Кучето, завързано за стълба за улично осветление и лаещо подир господаря си, е лесна мишена за моя „Магнум“ четирийсет и пети калибър. Възрастната дама, теглеща пазарската си количка като миниатюрна колесница, която ми препречва пътя, е взривена с базука. Гранатата, пусната в калъфа на китарата на един странстващ уличен музикант, прави и него, и инструмента му на кайма. Грифът на китарата хвръква във въздуха и строшава предното стъкло на една кола и после главата на шофьора, безразсъдно дръзнал да натисне клаксона си, понеже съм на платното. Детски балон пука, докоснат от запалената ми цигара. Една жена в къса тясна пола се е навела над касата. Разкъсвам бельото й и безмилостно я изнасилвам отзад. Чернокожият, който хвърля боклук на тротоара, е изпечен от пламъка на огнехвъргачката ми.
Поредица картини, които би могъл да нарисува Гоя или Майкъл Уинър — да филмира.
Образът е модел на действителността. Образът е факт. Образът съответства или не съответства на действителността; той е правилен или неправилен, верен или неверен. За да узнаем дали образът е верен, или е неверен, трябва го сравним с действителността. Но няма априори верен образ. Няма — нито един.
Погледнете ли ме, вие, разбира се, ще си помислите, че съм вероятно напълно приспособен към реалността човек. Едва ли ще ме видите да блъсна някое дете и да го оставя да пищи на пътя. Няма начин. Аз съм учтив и имам добри обноски. Отварям врата на жените и помагам на младите майки да качат количките на ескалаторите. Аз съм най-обикновен човек. Не изглеждам зле, макар да съм малко замислен.
През викторианската епоха италианецът Чезаре Ломброзо, криминолог, мислел, че престъпността може да бъде обяснена анатомично, с използването на етезиометър и краниометър за измерване теглото и формата на мозъка. Ниското чело или твърде увисналата челюст били видимите показатели, че може да си престъпник. Ломброзо е бил първият криминолог-антрополог.
Това, разбира се, са глупости. Но докато Ломброзо не успял в опита си да обясни престъпността чрез неща като човешкия нос, уста и уши, следващите неврологични изследвания показали, че той не е бил много далеч от истината. Когато отворил черепа на италианския вариант на Джак Изкормвача и видял на вътрешната тилна стена малка кухина, показваща още по-голяма аномалия в малкия мозък (хипертрофия на вермиса, участък от мозъка, наподобяващ червей), на която по-късно приписал склонността да поражда престъпност, той попаднал на нещо много по-велико, отколкото предполагал.