Разбира се, Ломброзо не схващал, че истинският показател за криминалните наклонности се намира не на повърхността на черепа, а на повърхността на мозъка. Жалко, че се отклонил от целта с всичките си глупости за формата на ушите на потенциалните престъпници.
Долната месеста част на ушите ми е голяма и първият Ломброзо вероятно би ме класифицирал като престъпник. Може би е по-добре, че никой не може да каже какво става в главата ми. Никой, освен втория Ломброзо. А това вече е тавтология.
3.
Хотелът на Джейк, поне откъм фасадата, приличаше на центъра за арести в Лос Анджелис — веднъж бе ходила там. Отвън имаше само портиер и редица таксита, за да ти напомнят, че все пак това е хотел. Нямаше да се изненада, ако видеше на покрива на сградата, която приличаше на папийонка, картечно гнездо.
Влезе в бара и седна до тезгяха. Поръча си чисто уиски и двайсет безникотинови цигари и започна да дъвче шамфъстък, докато бледият барман разопаковаше цигарите. Той й поднесе запалка, без да каже нищо, после се залови да налива питието.
Джейк погледна през рамо, като внимаваше да не се вторачва в очите на бизнесмените — при вида на привлекателна сама жена можеше да си помислят, че ще им провърви с нея.
Досущ като интериора на скъпа немска кола, хотелският бар имаше безпощаден и почти съвременен спартански вид. Тъмносив мокет покриваше пода и стените до первазите на блиндираните цветни прозорци. Черните кожени столове може би биха срещнали одобрението на някой масажист, но не бяха удобни за седене. На хубавия лакиран орехов тезгях имаше редица малки екрани, информиращи посетителите за всичко — от цените до вечерната програма на кабелната телевизия в хотелските стаи.
Джейк се обърна към наредените като за стрелба бутилки зад барчето и взе питието си, опитвайки се да не обръща внимание на изпълнения с надежда мъж в елегантен италиански костюм, който вече стоеше до нея.
— Седи ли някой тук? — попита на развален немски той.
— Никой, освен Господ — отговори Джейк и се вторачи в мъжа със самодоволна блажена усмивка, каквато бе виждала изписана на лицата на най-сладникавите телевизионни евангелисти.
— Кажи, братко — побърза да добави тя, — спасена ли е душата ти?
Човекът се поколеба. Увереността му бързо се изпари пред тази очевидна демонстрация на религиозен фанатизъм.
— Ами, не…
Джейк се усмихна. Представяше си вероятните му мисловни процеси. Възможно ли е на един мъж да му провърви с жена, която изглежда заинтересована само от състоянието на безсмъртната му душа?
— Може би някой друг път — каза той и отстъпи.
— Винаги има време за Исус — отбеляза Джейк и отвори очи като обезумяла.
Но мъжът се бе отдалечил.
Тя отпи от уискито и се засмя. Рутинният мисионерски номер винаги минаваше. Джейк бе свикнала да пие сама в барове. Нежеланите мъжки ухажвания (а за нея всички бяха такива) изглеждаха не по-досадни от комари, атакуващи закоравял южноамерикански изследовател — лесно ги отпъждаш и след известно време свикваш с тях. Тя знаеше, че може да ги избегне напълно, ако посещава само лесбийски барове. Ала нещата не бяха толкова елементарни.
— Може ли да ви почерпя едно питие?
Мъжът беше американец. И естествено мислеше, че целият свят говори английски.
Джейк, която говореше немски добре, се позабавлява с идеята да се престори, че не разбира английски, но после се отказа. Знаеше, че когато един мъж иска да смъкне гащите на една жена, разговорът не е от особено значение.
— Не знам дали може, или не — тъпо отговори тя.
— Какво? — учуди се мъжът.
Джейк го погледна. С късо подстригана коса и гладко избръснат, той не изглеждаше по-възрастен от номера на ризата си. Ако беше и малко по-интелигентен, може би щеше да се чука с него.
— Да, наистина е горещо.
Младият американец се усмихна разочаровано.