Не разсъждавах адекватно и едва след минута си спомних, че действащата компютърна система е тази на Европейската общност — всички служители в публичния сектор, полицията, данъчните власти, управленията на митниците и акцизите, здравеопазването, информацията, бюрата по труда, грижата за жените и тъй нататък.
Плеснах се по челото. Беше ясно, че ако наистина смятах да направя това и да използвам действащата компютърна система, щеше да ми трябва и стимулатор. Затова първото, което направих, преди да изключа анализатора, беше да се кача в микробуса си и да отида при хапчетата си за повишаване на познавателните способности.
Никой в службата не се изненада, че ме вижда. Често стоя да работя до късно през нощта, за да наваксам с административните задачи, за които остава малко време през обикновения, нископлатен и изтощителен трудов ден.
Както и да е, включих компютъра и докато загряваше, глътнах „Дилатин“, служещ за продължителни периоди на съсредоточаване, „Хайдриджин“ за повишаване общото ниво на интелигентност посредством създаването на допълнителен синапсис и „Вазопресин“, невронален хормон, който освежава паметта. Откровено казано, отдавна използвам комбинация от стимулатори за повишаване на познавателните способности, затова сега само увеличих дозата. Въздействието върху човешкия мозък, ако го сравним с компютрите, е все едно да увеличиш мощността на машината с четирийсет-петдесет терабайта. Но за да загрея истински, подправих коктейла от лекарства с малко кокаин.
Инжектирали ли сте си някога кокаин? Той въздейства върху медуларния мозъчен център като електроконвулсивна терапия и умът ти блясва досущ коледната украса по Ню Оксфорд стрийт. В продължение на около петнайсет минути мисълта ти блести като буен огън. Страхотно помощно средство за концентрация. Нищо чудно, че Шерлок Холмс го е употребявал по време на разследване. Имаш чувството, че си се сдобил с нов интелект. Стига да можеше да се инжектира и в компютърния програмен продукт, нямаше да се изненадате, ако машината оживее като онова нещо, измислено от Мери Шели. Обикновено използвам 0.20 грама, но този път подозирах, че ще ми трябва по-дълъг полет от обичайния, ако искам да проникна в програмата „Ломброзо“. Така че приготвих двойно по-голям разтвор и забих иглата във вената си.
Като използвах базата данни на Европейската комуникационна мрежа и самоличност с правомерен достъп до нея, започнах да общувам с Института за изследване на мозъка за по-малко от минута. Сигурно са предполагали, че ще си имат работа с компютърни пирати, защото първо на екрана се появи изображение на голата Мерилин Монро, която врътна задника си в естествен размер и ме попита дали се чувствам късметлия.
„Защото ако отговориш на три малки въпроса, ти и твоят програмен продукт за виртуална реалност ще ме чукате до полуда.“
Мерилин имаше предвид програмния продукт, контролиращ допълнителните приспособления на компютъра, които ти дават възможност да се наслаждаваш на приблизително реални физически усещания, каквито съществуваха в действителността. Този вид виртуална реалност е много популярен в залите за развлечения, но както вече казах, аз имам собствена апаратура за виртуална реалност и сензорно-тактилен костюм.
„Е — нацупи се Мерилин, — да не си глътна езика?“
Но дори да бях взел костюма си за виртуална реалност, аз нямаше да си падна по това. Целта на Мерилин беше да хване в капан безразсъдните ученици хакери и да прахоса времето им, за да не проникнат по-нататък в системата. Успееш ли да отговориш правилно на въпросите й и я чукаш, после вероятно ще откриеш, че компютърът ти се е заразил от някой гаден и сигурно неизлечим вирус.
Мерилин сложи ръка между краката си и предизвикателно се погали.
„Какво има, сладурче? — изгука тя. — Да не си от ония?“ И след подадената реплика на екрана се появи Джеймс Дийн по гладиаторски екип с тежки кожени ремъци.
Преди Джими да се опита да ме изкуши с характерната си сексуална съблазнителност, аз написах „довиждане“ и после паролата за деня на системата „Ломброзо“, чиято давност щеше да изтече след по-малко от петдесет минути.