Тя отново прекоси вътрешния двор и видя, че на стъпалата пред будката на портиера стои човек, който чака да я придружи по време на обиколката.
Той я поведе към главната порта. Излязоха на улицата.
— Това е Хюъл Корт — обясни мъжът, докато минаваха под друг старинен свод. — И така, кой е живял тук?
— Лудвиг Витгенщайн — отговори тя. — Велик философ от Кеймбридж.
Той кимна.
— Идват ли много хора да видят стаите му? — попита Джейк. Питаше се дали и убиецът е направил подобно поклонение.
— Ами аз съм тук от десет години и доколкото си спомням, вие сте първата.
Приближиха се до малкото стълбище със стени, боядисани в червеникава охра.
— На горния етаж е — каза човекът и тръгна напред. — Веднъж гледах един философ по телевизията. Беше вече към стоте. Питат го: след като сте живели толкова дълго, можете ли да предложите на човечеството някакъв съвет? Философът се засмя и отговори, че не може. После каза: „Всъщност мога. Не помагайте на децата си“. Какво ще кажете за това, а? Какъв стиснат дърт мръсник, нали? Какво знаят философите за истинския живот, питам аз.
Джейк, която не бе получила нищо, освен пречки от страна на баща си, призна, че в думите му може би има известна истина.
Изкачването по стълбите свърши пред обикновена черна врата, на която бе написано името на обитателя, С. фон Хайсмайер. Джейк се зачуди дали името е австрийско и ако е така, дали в това има нещо подозрително.
Придружителят й почука на вратата и зачака.
— Ако студентът е вътре, ще трябва да поискаме разрешение — каза той и отново потропа.
След като не чу отговор, човекът извади връзка ключове и отвори вратата.
Стаите бяха олицетворение на простотата. Имаше кухня, дневна и спалня. Оранжевият диван и кресло бяха толкова трудно възприемливи за окото, колкото и синият килим. Единичното легло с обикновената си пурпурна покривка бе грижливо оправено. Кухнята беше чиста и подредена. На поставката съхнеха три чинии.
Джейк се приближи до сводестия прозорец и седна на ръба на бюрото. Във вътрешния двор се издигаше бронзова фигура на мъж. В далечината се виждаха двата дяволски рога на несъвместимата с околния пейзаж сграда „Улфсън“. Погледът й се спря на списъка с книги, залепен на стъклото на прозореца, и после — на купчината томчета от класиката на „Пенгуин“.
Беше странно, че нещо толкова невинно и обикновено като класиката на „Пенгуин“ може да възбуди подозрението й. Това беше абсурдно. Имаше привкуса на нещо нереално. Но макар да знаеше, че е нелепо, Джейк разгледа заглавията и авторите — „Лунният камък“ от Уилки Колинс, „Сатанински строфи“ от Салман Рушди, „Завъртването на винта“ от Хенри Джеймс, „Страх и треперене“ от Сьорен Киркегор и „Последните дни на Сократ“ от Платон. „Чисто съвпадение“ — помисли Джейк. Същото се отнасяше и за редицата книги от Витгенщайн, поставени на полицата над камината и за сложената в рамка негова фотография, окачена над тях. На същата стена имаше и плакат от филма „Големият сън“. Надписът отгоре гласеше: „Екранът на насилието е развлечението на всички времена. Богарт и Бейби преживяват невероятни вълнения по време на хладнокръвно престъпление“. Но нали почти всички млади хора отрупваха стените на стаите си с подобни плакати?
Професор Ланг бе споменал, че Витгенщайн се е интересувал от американския детективски жанр.
Но какво по-естествено от това един студент, обитаващ стаите на Витгенщайн в Тринити Колидж, също да се интересува от него? И като всеки млад човек — от криминална литература?
Пък и при дадените обстоятелства имаше ли нещо по-естествено от това, че самата Джейк проявяваше интерес към някой, изпитващ духовно сходство с Витгенщайн?
Джеймсън Ланг наистина бе пропуснал една от най-съществените разлики между философа и детектива. За детектива нищо само по себе си не е истина, и толкова. Угарката от цигара не е угарка, а следа, улика или загадка, очакваща да я свържат с нещо друго. В този аспект от работата й имаше много повече семиология, отколкото философия.
Връзката между нещата. Да знаеш наистина нещо означава само да познаваш връзката между нещата. Като психолог, Джейк трябваше да свързва миналото с настоящето и оттам да извлича ясно решение.
Разбира се, понякога връзките й се изплъзваха — тогава, когато свързваше „нищото с нищо“, щом нещо не можеше да бъде опознато.