За съжаление, още не съществува технология, която да ми даде възможност да запиша всичко това на филм. Ето защо по-късно трябваше да се задоволя с няколкото фотомонтажа, които направих на компютъра и сложих в един плик, за да ги изпратя на домашния адрес на Полицайката.
След като се върнах в действителността, прочетох докрай досието й, съдържащо откъси от речта й на някаква конференция на Европейската общност по въпросите на прилагането на закона. Тя започва от „Упадъкът на убийството в английски стил“ (не е ли така с всички останали убийства?) от Джордж Оруел и доказва, че броят на убийствата в холивудски стил се е увеличил, като има предвид привидно немотивираните серийни убийства на жени, които изглежда са на мода в днешно време. В думите й има нещо вярно (макар да имам чувството, че пропуска културното значение на убийството за нашето общество).
Мисля да си запиша някои неща от доклада й. Мога да й дам няколко примера. Но не трябва ли нейното схващане да е по-задълбочено от примерите, които бих дал? Не съм ли в състояние да предложа нещо повече, отколкото мога да дам в едно обяснение? В края на краищата, можеш ли да обясниш на друг онова, което самият ти не разбираш? Тя всъщност ще трябва да се досети какви са намеренията ми. Но въпреки това мисля, че си струва да опитам.
Ако съумея да се изразя добре, да попълня пропуските, да добавя светлосенки и да оцветя нещата, тя сигурно ще ме разбере. Не казвам, че това ще улесни положението за нея. В крайна сметка, сигурността на математиката не се основава на надеждността на мастилото и хартията. Но също както хората са единодушни в преценката си за цветовете, вероятно и ние ще можем да стигнем до някакво споразумение.
Бях започнал да ви разказвам, че когато сутринта се събудих, мислех за Шекспир. Не знам много за него. Поне не мога да цитирам откъси от произведенията му. Мисля да направя нещо по този въпрос, да опресня знанията си. Ала тази сутрин бях намислил нещо фатално.
Качих се на влака, за да го проследя от дома му около Уондсуърт Комън до гара Виктория. Оттам той тръгна по Виктория стрийт и за моя изненада влезе в Института за изследване на мозъка. Не бях се приближавал до това място от деня на съдбоносното си откритие. И през ум не ми е минавало, че някой наистина ще приеме предложението да се консултира с един от психотерапевтите от екипа на програмата „Ломброзо“.
Седнах да го чакам в кафене „Кестен“ на отсрещната страна на улицата, където отидох в деня на моето сканиране с позитронно-емисионния томограф. Оттам ясно виждах централния вход на Института. Поръчах чаша чай и погледнах часовника си. Три часът.
Това беше предварително разузнаване. Не смятах да го убивам. Ала си бях взел пистолета, в случай че възникне удобна възможност. В края на краищата, днес бях свободен и едва след няколко дни отново щях да мога да възобновя тази си дейност.
Докато пиех втория чай, погледнах туристическия си справочник, за да видя кои маршрути биха ме устроили най-добре, ако се опитам да го убия. Вероятно Сейнт Джеймс Парк. Или Уестминстър Бридж. Тези двата щяха да свършат работа.
И точно тогава я съзрях да излиза от Института. Полицайката. Беше по-висока, отколкото си я бях представял, но телевизията наистина прави странни неща с хората. И, разбира се, сега, когато беше облечена, изглеждаше по-внушителна от податливото си виртуално изображение, което бях чукал. Зачудих се как ли ще възприеме фотомонтажите, които й изпратих. Прииска ми се да се превърна в муха в стаята, за да видя реакцията й, когато отвори плика.
Полицайката погледна към кафенето и сякаш се вторачи право в мен. Вратата на полицейското й беемве беше отворена, но тя не се качи в колата. Шофьорът й слезе и двамата размениха няколко думи. После, за мой ужас, Полицайката се насочи към кафенето.
Първият ми инстинкт беше да избягам, но след секунди реших, че тя едва ли е намислила нещо друго, освен да изпие чаша чай. Затова беше най-добре да остана на мястото си, да разглеждам туристическия справочник и да се преструвам на немски турист (ако ме предизвика). Но в същия миг се сетих за компютърния портрет и ми се стори, че той много прилича на мен. Зарадвах се, че съм си сложил шапка.
Бях седнал до вратата, за да съм готов да тръгна след Шекспир, и наведох глава, когато Полицайката влезе и мина покрай мен на път за барчето. Беше толкова близо, че почти ме докосна. Усетих уханието на парфюма й и го вдъхнах дълбоко. Не бях подготвен за това. Имам предвид за аромата. Миризмите са нещо, което виртуалната реалност още не е успяла да симулира. Полицайката ухаеше прекрасно — досущ рядко и скъпо десертно вино. Хванах се, че всмуквам въздуха около нея, сякаш беше направен от чист кокаин. Това беше неприлично и се отвратих от себе си. Усетих, че се изчервявам при спомена за онова, което бях правил с виртуалното й тяло. Надявах се, че тя няма да забележи как един непознат изглежда очевидно смутен от близостта с нея. Няколко секунди се чувствах толкова очебиен, че дори се запитах дали, оказвайки съпротива при арест, съм готов да я застрелям. Но убийството — както виртуалното, така и действителното — се е превърнало в моя втора природа, така че не се съмнявах, че ще го направя.