Тя си поръча кафе за вкъщи и двайсет безникотинови цигари. Следващият звук, който чух, беше издрънчаването на монетите, които изпусна на пода. Инстинктивно се наведох и преди парите да се изтъркалят на улицата ги грабнах. Всичко стана за част от секундата и без изобщо да се замислям — павловска реакция на обикновено явление. Нещо автоматично, безразсъдно и много глупаво.
— Благодаря — рече Полицайката, протягайки ръка към мен.
Плътта ни се докосна, когато пуснах монетите в шепата й, чието виртуално копие бе обвивало тестисите ми, докато Полицайката правеше орална любов с мен.
— Да ви помогна с нещо? — попита тя.
— Моля?
Полицайката посочи с глава туристическия справочник на масата пред мен.
Опитах да се усмихна самоуверено и смотолевих:
— Не, всичко е наред. Знам къде отивам.
Тя също се усмихна, кимна още веднъж и излезе от кафенето.
Когато се отдалечи на безопасно разстояние, извадих носна кърпа и избърсах лицето си. За миг се почувствах крайно изтощен, но после, когато видях, че колата й потегля, се развеселих и се засмях на глас. И точно тогава Шекспир излезе от Института. Хилейки се като идиот, аз тръгнах след него.
Той се върна на гара Виктория, където едва не го загубих в тълпата. Но вместо да се качи на влака за Уондсуърт Комън, Шекспир взе метрото за Грийн Парк, после слезе и пое на изток, към Пикадили.
Шекспир беше недодялан, мазен на вид човек, мургав като грък. Затова се изненадах, когато спря пред една книжарница и влезе вътре. В днешно време какви ли не хора четат книги. Не предполагах, че човек като Шекспир ще е грамотен. Но той почти веднага излезе от книжарницата, прекоси площад „Пикадили“ и изчезна в Сейнт Джеймс Чърч. Дали се интересуваше от архитектура? В края на краищата тази църква е един от най-великите проекти на сър Кристофър Рен. Или бе забелязал, че го следя, и искаше да се измъкне през изхода към Джърмин стрийт в опит да се отърве от мен? Следвах го на по-малко разстояние, отколкото ми подсказваше инстинктът, но също влязох.
През тежките стъклени врати, отделящи главната част на църквата от вестибюла, видях как Шекспир сяда на пейката до олтара. Освен него вътре нямаше никого.
Настаних се само на няколко пейки зад Шекспир. Главата му беше наведена и той сякаш се молеше. Идеално за моята цел. Наистина, няма място, достатъчно свещено, че там да не може да бъде извършено убийство. Ожесточих се с мисълта, че Чарлс Дарвин е смятал Шекспир за толкова тъп, че му се повдигало от него, и бръкнах в шлифера си, за да извадя пистолета. Но преди ръката ми да докосне дръжката, той стана и тръгна към вратата. После спря до мен, сграбчи ме за реверите и ме изправи на крака. Измъкнах ръката си от джоба и се опитах да се освободя от хватката му.
— Каква е играта ти, приятел? — попита той. — Преследваш ме цял следобед. Нали? Нали?
И с всяко повторение на въпроса навираше небръснатата си мутра все по-близо до мен, докато накрая усетих чесновия му дъх.
— Откакто тръгнах от Уондсуърт.
Той ме блъсна леко с глава няколко пъти по носа, сякаш показваше какво ме чака, ако не отговоря на въпроса му.
— Аз съм турист — немощно промълвих аз и посочих справочника, за да потвърдя историята си.
Брадясалото му лице смени няколко нюанса на червено и се превърна в нещо по-тъмно.
— По дяволите — изръмжа той. — Не ме будалкай, приятел.