— Ще ти бъде ли интересно да узнаеш, че бях достатъчно близо до теб, за да те помириша, Джейк? Какъв парфюм използваш? „Екстаз“ на Лутър Ливайн?
Джейк се стресна. Откъде Витгенщайн знаеше това?
— Някои го намират за доста силен, но аз го харесвам. Всъщност в този парфюм има нещо, което ме възбужда. Но в края на краищата, аз се влияя от миризмите много повече от останалите хора.
— Откъде знаеш какъв е парфюмът ми? Следиш ли ме?
— Не. Но сме се виждали. И така, за какво разговаряхме? А, да, ти бръщолевеше някакви глупости от сорта, че искаш да ми помогнеш.
Джейк положи усилия да се съсредоточи върху разговора. Но още беше объркана от твърдението, че са се срещали. Кога?
— Така е — отговори тя.
— Не се заблуждавай, Джейк.
— Тогава позволи ми поне да те убедя да не убиваш повече хора. Какъв е смисълът?
— О, има смисъл, Джейк. И двамата сме на едно мнение относно факта, че убивам само мъже, и има критерии относно правилността на действията ми и валидността на онова, което правя. Но въпросът за самите критерии е спорен. Ако ще обсъждаме онова, което върша, първо трябва да решим как да го опишем. Това може да изисква анализ на понятията за добро и лошо в най-общ смисъл. Може да поговорим дали действията ми са насочени срещу интересите на обществото, що се отнася до наказателните мерки, или са оправдани убийства.
— Но това са само словесни…
— Разочароваш ме, Джейк. Възраженията може да са разумни, ако не последва нищо от определението на онова, което правя, като незаконно или законно, справедливо или несправедливо. Но, разбира се, има значение дали казваме „незаконно убийство“, защото това означава „наказателна кома“.
— Ясно е, че онова, което си направил, е незаконно. Убийството е неправилно по стандартите на всяко нормално общество.
— Преди всичко трябва да внимаваме как използваме думите „убийство“ и „нормално“. Например лесно мога да демонстрирам, че не всеки убиец би трябвало да бъде наказван. Да приемем определението, че убиецът е човек, убил някой друг човек, предумишлено и с пълното съзнание, че нито обществото, нито жертвата са желали това. И така, X убива Y и изтърпява определен период от наказателна кома, но след това пак си остава убиец. Виждате, че убиецът невинаги би трябвало да бъде наказван.
Джейк погледна към екрана на видеотелефона и кимна на Джеймсън Ланг.
— Бих искала да те запозная с един човек — каза тя. — Джеймсън Ланг, професор по философия в Кеймбриджкия университет. Надявам се, че нямаш нищо против, но аз го поканих да участва в разговора ни.
— Откровено казано, Джейк — хладно заяви Витгенщайн, — малко съм изненадан, че си способна да лъжеш така. Да си доведеш подсказвач — да, това наистина е прекалено. Но аз естествено съм поласкан от възможността да разговарям с професора. Познавам произведенията му много добре. Имам предвид романите. Не знам да е писал философски трудове.
Витгенщайн се изсмя презрително.
— Здравейте — колебливо рече Ланг. — Примерът, който описахте, се основава на неправилна философска граматика. Особено вашата употреба на думите „не винаги би трябвало да бъде наказван“. Но, отделно от семантичния въпрос, главният инспектор имаше право — съществува всеобщ стандарт, който се прилага към характера на поведението на човека.
— Сега е мой ред да говоря за семантика, професоре. Зависи какво разбирате под думата „всеобщ“. Като говорите за характера на поведението ми, вие имате предвид само традиционната гледна точка, в обичайните условия на едно разследване… Но аз реших да не използвам този стандарт, професоре. Може да съм решил да използвам стандарта на южноамерикански ловец на глави или на екзистенциален герой от романите на Камю, или на анархист, дори на десен по убеждения екстремист или на фанатизиран феминист. Може да съм решил да използвам всички тези стандарти вкупом. Виждате ли, преценките ви относно характера на поведението ми имат претенциите да са валидни колкото измислените герои от някой роман. Ето защо трябва да отречете, че само по себе си, моето поведение има само една характеристика, инак ще ви обвинят в пристрастие.
— Но именно затова е обществото — възрази Ланг. — Пристрастие към общоприетия стандарт за това кое е добро и кое лошо.
— Това не представя истината за моето поведение. А само привидната истина. В продължение на хиляди години отнемането на земя се нарича кражба. Но преди един век в някои части на света това е било узаконено под името марксизъм. Бъдещата политическа философия може да узакони убийството, така както марксизмът е узаконил кражбата. Говорите за стандарта на нормалното общество, професоре. Но що за общество е онова, което смята за велик един президент на Съединените щати, заповядал употребата на ядрено оръжие унищожило хиляди хора, а друг човек, убил един-единствен президент, за престъпник?