— Ако говорите за президента Хари Труман, той е действал в условия на война. За да спаси човешки живот. Използването на атомната бомба е било единственият начин да предотврати още по-голяма загуба на човешки живот.
— Онова, което правя аз, е продиктувано от същия мотив — да предотвратя още по-голяма загуба на човешки живот.
— Но вие не сте в положение да правите такъв избор. Давате лош пример на обществото.
— Говорите като консервативен моралист, професоре.
— Може би. Но вие, естествено, ще приемете, че в очите на обществото, което отхвърляте, трябва да бъдете заловен и наказан.
— „Трябва“? — изсмя се Витгенщайн. — Не, аз приемам само вероятността.
— Твърдите, че действате така, за да спасите други хора. Следователно сигурно приемате, че уважението към човешкия живот е основата на морала.
— Не, само към достойния човешки живот.
— И какъв е критерият за това?
— В повечето случаи субективното чувство, че животът продължава да е достоен.
— А дали мъжете, които сте убили, са имали чувството, че животът им е бил достоен?
— Вероятно. — Гласът му стана по-мрачен, после той добави: — Но, разбира се, може да се грешали. Да предположим, че Айнщайн получава лоша новина за съпругата си и загубва желание да живее. Няма ли някой да почувства известно задължение да му каже колко е достоен животът му? Неговото собствено мнение за съществуването му ли ще бъде крайният стандарт?
— Да, тук имате право — призна Ланг. — Човек би почувствал такова задължение каквото описвате.
— Тогава сигурно трябва да признаете вероятността, че има хора, които надценяват достойността на собственото си съществуване?
— Логично е да се съглася с това. Но не виждам как такова нещо може лесно да се демонстрира.
— Да предположим, че такъв човек излага живота на другите на риск, вкопчвайки се неотстъпчиво в своя собствен живот. Това не може ли да бъде демонстрирано?
— Може.
— Няма ли да се чувствате оправдан да премахнете такъв човек?
— Зависи от обстоятелствата — отговори Ланг. — От това колко явен е бил рискът за другите хора. Разбирам накъде биете, но не приемам, че вашият случай е толкова явен, колкото описвате.
— Какъв критерий би бил приемлив, за да се стигне до такова решение?
— Предполагам, че обективният стандарт. Преценка за онова, което човек би направил в подобни обстоятелства.
— Субективна преценка за обективен стандарт? — изсмя се Витгенщайн. — Звучи интересно. Не смятате ли, че съм се опитвал да обмисля обективно случаите на моите събратя, ВМЯ-отрицателните? И съм стигнал до извода, че рискът може да бъде демонстриран на другите хора?
— Оспорвам вероятността за такава демонстрация.
— Но, професоре, когато убих първата си жертва, аз вече демонстрирах това. От онзи миг съществува ясният и очевиден риск, че другите като мен може да направят същото.
— Не, не, не! — ядосано възрази Ланг. — Вие се опитвате да докажете причината, съдейки по следствието. Според вас убийството, което сте извършили, доказва, че съществува риск и другите като вас да сторят същото. Не приемам довода ви.
Витгенщайн се ухили.
— Опасявам се, че трябва да го приемете, професоре. Поне за момента. Време е да тръгвам.
— Моля те, почакай — обади се Джейк.
— Съжалявам, не мога. Друг път ще продължим дискусията си. Следващата ми жертва се появи малко по-рано, отколкото очаквах. А, да, обещах да ти кажа името му, дадено от програмата „Ломброзо“, нали? Рене Декарт. А сега наистина трябва премахна едно зло от света.
— Почакай… — едновременно повториха Джейк и професорът.
Но Витгенщайн затвори.
— Той не ни заблуждава — каза детектив сержант Джоунс. — Проследихме обаждането по „Юпитерстар“ и оттам — до Лондон. Невъзможно е да бъдем по-прецизни, когато разговорът се провежда от сателитен телефон.