Джейк раздразнено поклати глава.
— Трябваше да се досетим, че ще използва нещо такова.
— Сателитните телефони са скъпи. Да не споменаваме факта, че са и незаконни.
— Да. Но това означава, че може би ще успеем да разберем откъде го е купил. Ти къде би отишъл, ако искаш да си вземеш сателитен телефон?
— Само на едно място има такива неща — на Тотнъм Корт Роуд. Но ще бъде адски трудно да накараме продавачите да проговорят.
— Да, ще трябва да им гарантираме съдебен имунитет. Аз ще се погрижа за това.
— Между другото — предпазливо каза Джоунс, — той беше ли прав за парфюма ти?
— О, да. Но да ме убиеш, не мога да се сетя къде сме се срещнали.
— Сигурна ли си, че парфюмът ти не беше споменат в онази статия във вестника?
— Напълно.
— Вероятно те е будалкал.
— Да, може би — усмихна се Джейк, макар да не мислеше, че е така.
— Искаш ли да ти изпратя охрана? В случай че Витгенщайн пожелае да се срещне с теб.
Джейк се замисли. Едва ли някой от колегите й от мъжки пол би поискал охрана — освен ако семейството му не беше заплашено. Тя поклати глава.
— Не. В края на краищата той не ме заплаши. Пък и нали нося пистолет.
Става все по-лесно.
Декарт излезе рано от рекламната агенция на Шарлот стрийт, където работеше, и тръгна към търговския център на Ню Оксфорд стрийт.
На десетина метра над редицата дървета от Сейнт Джайлс Съркъс до Бонд стрийт се издига стъклен свод, покриващ два етажа магазини, ресторанти, бюра за обмяна на валута, кинотеатри, строителни фирми, изложби и търговски щандове, където продават най-различни дреболии, занаятчийски произведения и сувенири, и всичко това — на фона на безкрайния шум, създаван от множеството китаристи, фокусници, клоуни и танцьори, всеки от които е решил да привлече вниманието с атракциите си.
Декарт прекоси Ратбоун стрийт, където група въоръжени полицаи се мотаеха безгрижно до колата си, размахваха палките и флиртуваха с проститутките.
Той беше неприятен на вид човек, облечен в широки шарени дрехи — досущ клоун от търговския център. Косата му беше смешна — късо подстригана отстрани и дълга и стърчаща на темето. Носеше прозрачно пластмасово дипломатическо куфарче, което ми позволи да видя вестника, цигарите, преносимия компютър, телевизора и видеокасетите, които си беше приготвил за влака на връщане вкъщи. Вероятно току-що бе написал някоя тъпа реклама за хамбургери, за прах за пране „Протоник“ или за нов модел изтъркани джинси. Да, Декарт наистина приличаше на човек, който пише реклами за джинси. Cogito ergo sum?7 Но аз мисля, че съвсем не е така. Ако можеш поне малко да разсъждаваш с мозъка си, в който липсва вентро-медуларно ядро, няма да работиш за амбулантни търговци.
Той пресече добре поддържаните градини на площада и тръгна по Дийн стрийт. Преди да се шмугне в един порноклуб с представления на живо, Декарт спря да се вгледа във витрината на една малка книжарница.
Дълго стоях пред заведението, съзерцавайки колекцията от черно-бели снимки, изобразяващи нищо необещаващите мостри на момичетата, танцуващи вътре. Далеч не бяха толкова привлекателни, за да показват голите си тела, а и снимките бяха стари, сякаш правени преди десет-петнайсет години, когато на мода бяха други прически и други форми на гърдите.
— Сексшоу на живо — лаеше червендалестият хипопотам, който седеше зад бронираното стъкло на касата за билети. — Само двайсет и пет екю. Най-горещото шоу в цял Лондон.
Отброих пет банкноти и откъснах един розов билет от ролката с размери на чиния за хранене. Стълбите скърцаха като падащи дървета, докато предпазливо пристъпвах надолу, към недрата на клуба. Момичето на сцената току-що бе събуло бикините си и ги въртеше на върха на пръста си, сякаш си вееше с ветрило, защото вътре беше топло.
— Здрасти, приятел — изчурулика тя, като видя, че се взирам в лицата на посетителите.
Но аз търсех Декарт.
Лесно го забелязах. Той стоеше досами сцената с размери на одеяло, силуетът на смешната му прическа се открояваше на ярката светлина на прожекторите.
Седнах непосредствено зад него, но мисля, че той не ме забеляза. Беше твърде вглъбен в момичето, което започна щедро да маже с вазелин първо задника си, а после дъното на една бутилка шампанско. „О, не!“ — помислих, но почти веднага бях опроверган, защото тя напъха бутилката в себе си, докато остана да се вижда само тапата.