Едно нещо е идентично със себе си. Няма по-добър пример за безполезна пропозиция, която обаче все пак е свързана с някаква игра на въображението. Все едно във въображението ни нещо като бутилка шампанско придобива собствена форма и виждаме, че тя приляга там. В същото време се вглеждаме в този предмет и си представяме, че това празно място му е било оставено и сега то му приляга точно. Ала това е нещо съвсем различно.
Безсрамието на този акт беше почти смешно. Момичето вкара бутилката в себе си и после я извади. Вътрешен процес, нуждаещ се от външен критерий. Човешко същество, изхвърлящо като изпражнение бутилка шампанско.
Рене Декарт седеше скован на мястото си, не помръдваше и, изглежда, дори не смееше да диша. Запитах се дали това е част от основното му пътуване към собственото „аз“. Мамеха ли го сетивата му в момента относно неща, които едва ли бяха осезаеми? Дали той си въобразяваше, че всъщност си е вкъщи и лежи гол в леглото?
Би могло да му се прости, ако мислеше, че живее в някакъв кошмар. Момичето изстена и се изкикоти, когато хвана бутилката и с ужасяващ засмукващ звук я извади от ануса си. Все едно гледаш как упоен пациент си прави операция сам. Очевидната невероятност на онова, което правеше тя, и моето изумление подсилваха кошмарния аспект на цялата ситуация. За моя изненада установих, че неволно съм протегнал ръка, сякаш да възприема всичко това със сетивата си. Сънищата не са толкова ясни и отчетливи. Но, разбира се, Декарт знаеше, че сънищата заблуждават с изобретателността на илюзиите си и няма сигурни признаци, по които ясно можем да различим будното състояние от съня. Дори от смъртта.
За миг се втрещих от удивление, което едва не ме убеди, че наистина сънувам. Бутилката отново изчезна в тялото на момичето.
Нека тогава да е сън. Още по-добре. И за двама ни беше по-лесно да е така. Извадих газовия пистолет от кобура под мишницата си. Едва ли щях да пропусна целта. Ако кажа: „Оръжието е насочено към точка Р върху главата на Декарт“, аз не споменавам къде ще го порази куршумът. Определянето на точката за прицелване е геометричен способ за определянето на посоката. Фактът, че използвам този метод, сигурно е свързан с някои наблюдения (траекторията на куршума и други), но тези наблюдения не влизат в настоящото описание на посоката.
— Направи го — рече гласът.
Втрещих се от изненада. Кой каза това? Декарт? Ницше? Господ?
— Хайде, направи го — повтори гласът.
Момичето сподавено изписка. Чух и други викове на безмълвно насърчение.
— Добре — рекох аз и вдигнах пистолета, докато дулото се доближи само на няколко сантиметра от тила му.
Коленичило на сцената, момичето измъкна бутилката от задника си и стана, за да се поклони. Около мен гръмнаха аплодисменти — публиката изразяваше възхищението си. Ръкопляскаха всички, освен Декарт. Но мисля, че никой не забеляза това. Прибрах оръжието в кобура и тръгнах нагоре по стълбите, към светлината.
Също като него и аз се страхувам да се събудя от този сън. Само в случай че мъчителното будно състояние, което ще последва спокойствието на тази отмора, би трябвало да бъде прекарано не на дневна светлина, а в пълния мрак на току-що описаните трудности. Вярно, досега никой не е пречил на свободата ми. Моят живот я пресуши. Много шум за нищо. Но аз няма да се променя. Такъв съм, какъвто съм се родил. Но въпреки това аз предвкусвам провала в живота. В края на краищата аз съм постигнал епохата на разума.
Но що за разум е да предположа, че пистолетът ще стреля, ако пръстът ми натисне спусъка? И че ако стрелям в главата на моя събрат, куршумът ще пръсне мозъка му? Задавам си този въпрос и ми хрумват стотици причини — всяка заглушаваща гласа на другата. „Но аз вече съм го правил много пъти и често съм чувал същото и за другите. Онзи ден във вестника имаше статия, написана от един бивш убиец на мафията, който застрелвал жертвите си в главата, докато ядели супа.“ (Е, аз поне имам благоприличието да не прекъсвам обяда на хората.)
На първо място в Природата е Разумът. Създаден е така, че Човекът да може да изследва и да възприема, и трябва да го отличаваме от Чувствителността и Разбирането. Естествено, Разумът има склонността да надминава и да престъпва границите на онова, което може да бъде преживяно, а всички изводи, носещи се по хлъзгавата земя, са погрешни и без стойност.