Но когато Витгенщайн заяви, че след като изнесе лекцията си, отново ще извърши убийство, Джейк не устоя и възрази.
— Не — каза тя. — Забранявам ти.
Той се изсмя.
— Какво каза?
— Забранявам ти да убиваш — твърдо повтори тя.
Последва кратко мълчание.
— Може ли да продължа с лекцията си? — попита той.
— Само ако обещаеш, че после ще говориш по онзи въпрос.
— По кой въпрос?
— За убийството на поредната жертва. Обещай, че ще обсъдим това, инак ще затворя. Чу ли?
Отново настъпи мълчание.
— Добре — въздъхна той. — Може ли да продължа?
— Ще го обсъдим ли?
— Нали обещах?
— Добре, продължавай.
— А сега, позволете ми да се обърна към самите убийци…
— Давай — измърмори Джейк.
Но Витгенщайн не й обърна внимание.
Тя се облегна и запали цигара. От време на време поглеждаше екрана на видеотелефона, за да види как Джеймсън Ланг реагира на този необичаен пример на ораторство в отсъствие на публика. Но професорът не показваше нищо друго, освен подчертан интерес.
Вероятно Ланг си мислеше как Платон, героят от детективските му романи, би се справил със ситуацията. „Сигурно по-добре от мен“ — помисли Джейк. Тя се възхищаваше на Ланг и го уважаваше, но въпреки това намираше интереса му към престъпността за доста озадачаващ. Знаеше, че в това отношение професорът не е изолирано явление. Увлечението на англичаните по мистериозните убийства беше по-силно от всякога. Джейк нямаше друго обяснение за това явление, освен чисто социологическото — това беше продукт на упадъка на самото общество. В изопачената лекция на Витгенщайн имаше повече от достатъчно от тази характерна особеност и раздразнението й започна да отстъпва на известно удивление относно перверзността на доводите на убиеца.
Удивлението се превърна в силен интерес и след първото прекъсване тя не посмя да го предизвика отново. Прояви наивност, като му повярва, защото веднага щом произнесе последната фраза от речта си, която приключи с тостове за редица знаменити убийци, Витгенщайн затвори, оставяйки Джейк да го проклина, че е лъжец.
Но онова, което беше по-лошо от чувството, че е била измамена, беше мисълта как някъде той извършва дванайсетото си убийство.
Същия ден я повикаха в търговския и финансов център на Лондон, където до един бар на Лоуър Темз стрийт беше намерено тялото на още неидентифициран бял мъж, прострелян шест пъти в тила. Нямаше какво толкова да се гледа — беше ясно, че Витгенщайн е нанесъл поредния си удар. Джейк остави оперативните работници да вършат работата си и се върна в Ню Скотланд Ярд.
В кабинета й я чакаха детектив сержант Джоунс и един висок мургав небръснат мъж, който ядеше чипс. Когато Джейк влезе, двамата станаха.
— Кой е този човек? — попита тя.
— Това е господин Парменидис — обясни Джоунс. — Записах показанията му, но мисля, че и ти ще искаш да ги чуеш.
Джейк седна зад бюрото, наля си чаша минерална вода и уморено каза:
— Цялата съм слух.
Джоунс кимна на мъжа.
— Преди няколко дни — започна господин Парменидис, чието име и акцент потвърждаваха факта, че е грък, — мисля, че беше в понеделник… Както и да е, излязох от дома си и тръгнах на работа. В ресторанта на братовчед ми на площад Пикадили. Но по пътя видях, че един човек ме следи. Забелязах го на влака от Уондсуърт Комън, където живея, после на гара Виктория и по-късно, когато излязох от Института за изследване на мозъка.
Парменидис колебливо погледна Джоунс.
— Сигурен ли сте, че мога да й кажа?
— Не се притеснявайте. Главният инспектор няма да го сподели с никого. Имате думата ми.
Гъркът като че ли се поуспокои.
— Добре. Вярвам ви. Ами, госпожице главен инспектор, аз съм ВМЯ-отрицателен. Предполагам, че знаете какво означава това.
Джейк кимна.
— Веднъж седмично ходя в Института на консултации как да се справям със ситуации, които понякога ме карат да проявявам насилие. Като футбола. И турците. Не знам какво ще стане с мен, но…