Преди двеста години Де Куинси описва седемнайсети и осемнайсети век като Златна ера за убийствата. Епоха, през която изящното изкуство да убиваш, е процъфтявало. Но какво да кажем за нашето съвремие? Вярно, през последните сто и няколко години станаха много повече убийства от всякога. Но има ли осезателен напредък и в качеството? Можем ли да твърдим, че нашата епоха е свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш?
Вероятно. Позволете ми да започна, като изтъкна огромното влияние, което убийството оказва върху всички други форми на изящното изкуство.
Кинематографията, сега призната за преобладаваща форма в изкуството на двайсети век, се е превърнала във витрина на оригиналното и добре режисирано убийство, макар да е художествена измислица. Малцина от нас трепват, когато видят убиец на екрана, независимо колко реалистичен е филмът.
Криминалната литература и мистериите никога не са били толкова популярни, колкото в днешно време. Изложбите на картини и фотографии неизменно включват изображения на убийци и на техните жертви. В областта на драматургията мюзикъли като „Уестсайдска история“, „Суийни Тод“, „Фантомът на операта“, „Джак, Иън и Майра“ и „Йоркширският изкормвач“ също се основават на темата убийство.
Но не само Изкуството намира най-важния си вдъхновяващ мотив в Убийството. Имитацията или подражанието на убийството са се превърнали в движеща занимателна сила за съвременното общество. Все по-голям брой видеоигри, основаващи се на виртуалната реалност, оставят играча с убеждението, че той убива хора, понякога със стотици.
Телевизионните новини редовно предават репортажи за разкриването на убийства, след което извършителите стават звезди. Често техните истории се описват в книги, които после се филмират. Така действителният живот захранва Изкуството и всичко се повтаря отново.
По този начин виждаме колко дълбоки корени има убийството в нашето общество. Предположението, че няма убийства, е толкова немислимо, колкото и предположението, че няма лъжа. И в това се състои основата на артистичното му значение. Щом убийството е важен източник на артистично вдъхновение за двайсети век, тогава със сигурност ще намерим примери, където самото убийство може да бъде оценено от артистична гледна точка.
Фактът, че убийството съществува в границите на представата за артистично съвършенство, е по-общоприет, отколкото се е смятало първоначално. Хората обсъждат представата за идеалното убийство много по-често, отколкото идеалната картина, идеалните стихове или идеалната симфония. Дори само въз основа на това доказателство може да се спори, че артистично съвършенство може да бъде постигнато само в изящното изкуство да убиваш.
И все пак, каква е същността на това съвършенство? Не само детайлът, че убиецът трябва да се измъкне безнаказано, макар това несъмнено да е важно. Да бутнеш човек от скала в тъмна бурна нощ е трудно доказуемо, но едва ли отговаря на идеала, съществуващ в границите на представата за идеалното убийство. По същество идеалното убийство притежава степен на трудност при решаването на проблема как да убиеш някого и да се измъкнеш безнаказано, както и при изобретателността как да осъществиш това.
Разбира се, именно онези редки случаи на съвършени убийства са парадигмата на артистичността в това изкуство и по ирония на съдбата, докато те запазват състоянието си на съвършенство, тоест остават неразкрити, самата артистичност остава невъзпята. Единствено ако има някакъв недостатък, убийството може да бъде ознаменувано.
Ще ви представя още един довод за това, защо убийството трябва да се смята за изящно изкуство. Почти всяко предумишлено убийство се стреми към този идеал на съвършенство. Убийството не търпи компромиси.
Както вече казах, двайсети век стана свидетел на убийства от безпрецедентен мащаб. Световните войни обезцениха човешкия живот. Следователно малко вероятно е да са очаква, че двайсет и първият век ще бъде един нов ренесанс в изкуството да убиваш. Освен това през последните няколко години има такова пресищане от убийства, че човек може да обърка количеството с качеството. Но тези убийства будят малко възхищение и повечето читатели на „Световни новини“ се задоволяват с каквото им се поднесе, стига да е достатъчно кърваво. Добрият вкус обаче изисква нещо повече.
Търсейки примери за убийства, които биха отличили настоящия век от предишните, ние трябва да намерим някакъв общ критерий, по който те да бъдат оценени. В това отношение мисля, че няма по-добро от практическото правило на Де Куинси. Той казва, че самообладанието е от съдбоносно значение. И степента на дързостта на убиеца трябва да се измерва с времето и мястото на убийството. Ето защо, да убиеш човек посред бял ден и да останеш неразкрит, е изкуство. Ала най-важното е самата жертва — човекът трябва да е носител на нравствени добродетели, защото само така може да се демонстрира крайната артистична цел на убийството. Тази цел е същата, каквато съществува в трагедията. Или както казва Аристотел: „да пречисти сърцето чрез състрадание и ужас“. А Де Куинси пита дали може да изпитаме състрадание към тигър, изяден от друг тигър.