Разбира се, последните неврологични изследвания разкриха истинската причина за тази липса на инстинкт за убийство сред жените и само времето ще покаже дали и други творчески аспекти имат подобно обяснение. Но нека да признаем приноса на жената и да го оценим по достойнство.
Вероятно помните, че в началото на лекцията си аз поставих въпроса: станал ли е двайсети век свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш? Позволете ми да отговоря на този въпрос сега.
Да, имало е такъв ренесанс, но само по отношение на темперамента и на дълбочината на реакцията, което само по себе си е нова форма на възприятие. Този темперамент показва безтегловността на съвременните мъже и риска, произтичащ от техните предразсъдъци. Той потвърждава, че познанието е само временно и няма абсолютна истина, освен самата смърт. Всичко, което разкрива душата на един творец, е позволено, включително убийството.
Този ренесанс и разцвет в изкуството да убиваш признава не резултата от преживяването, а — като се има предвид ужасната му краткотрайност — самото преживяване като цел. Преживяването излъчва атмосфера на абсолютна несигурност, на постоянна промяна, на нови виждания и на отказ да се съгласиш с някакво повърхностно общоприето твърдение. Както казва Виктор Юго, всички ние сме осъдени на смърт, но с различна отсрочка. Следователно в този ренесанс ние съзираме един апетит към ускорено усещане на живота и към повишена съзнателност.
През 1891-ва година Оскар Уайлд приписва баналния характер на литературата на упадъка на лъжата като изкуство. Сега, век по-късно, аз имам чувството, че мога да чествам литературното и артистично достойнство на столетието, приписвайки го на ренесанса на убийството като изкуство, наука и социално удоволствие.
А сега, госпожи и господа, в заключение, позволете ми да вдигна обичайните тостове. За Стареца от планината, за Чарлс Чука, за Бърк и Хеър, за евреите кожодери и за главорезите изобщо, и да ви предложа следващата си жертва, защото виждам, че сега той е навън и трябва да се залавям за работа.
Построяването на крайбрежния квартал Оушън Уорф и започването на другите благоустройствени проекти като него сякаш възвести нов живот на заем за Докландс, лондонските докове — район, който от около двайсет години се намираше в стремителен упадък. Това беше само временна отсрочка, само едно мехурче в Южното море от мехурчета, каквото представляваше лондонският пазар на собствеността в края на 80-те. Още преди да бъде поставена и последната тухла и да бъде положена и последната капка боя върху стенописа на Чърчил тук, във фоайето на Уинстън Маншънс, компаниите като онази, която бе построила Оушън Уорф, започнаха да фалират. И докато годините минаваха и много от строителните обекти оставаха недовършени, а местните кметства преместваха все повече бездомни семейства в апартаменти, които се продаваха за хиляди лири стерлинги, а после за хиляди долари, сградите започнаха да се рушат, а цените да спадат още повече.
Векът направи един много остър завой, за да открие за пореден път, че Докландс са в стремителен упадък. Той беше още по-драматичен заради всичките пари, изхарчени напразно в опита да бъде преобразен за идните поколения. Когато настъпи второто десетилетие на века, в онова, което бързо се превръщаше в урбанистичен кошмар с оруеловски измерения, останаха само няколко изолирани, сравнително луксозни места, като Оушън Уорф.
Ще попитате защо, въпреки богатството си, аз предпочетох да дойда да живея тук, в буквално обсадни условия: тъй като архитектите, проектирали този строителен обект, не са предвидили, че един ден Оушън Уорф ще бъде обграден с електрическа мрежа. Нито са си представяли, че това ще бъде наложено от ръста на престъпност тук, ръст, равен на този в прословутия нюйоркски квартал Южен Бронкс.
Докато гледам от прозореца на апартамента си на седмия етаж в Уинстън Маншънс, изолиран от шума и от нефилтрирания въздух, аз трудно мога да си представя какво са имали предвид, когато са проектирали макетите си. Дали са предполагали, че някога магазините ще бъдат затворени поради липса на работа, обрани и превръщащи се в първите аванпостове на цели градове от коптори, обитавани от анархично настроената младеж? Минавало ли им е през ума, че спретнатите им малки паркове с ярко боядисани пейки и улични лампи един ден ще се превърнат в пустеещи парцели, пълни с изоставени коли? А онези парчета пластмаса, онези човешки копия, които щастливо населяваха градините — какво биха казали архитектите, ако узнаеха статистическата вероятност, че всяко от тях е участвало в извършването на престъпление? Кучешкият остров. Изключително подходящо име. Полицейските сирени вият пронизително, докато преследват поставените извън закона главорези из нереалния градски пейзаж.