— Но аз не съм си сложила нищо!
— Не си ли? Въпреки това нещо пречи.
Сега не само стаята, а и целият свят сякаш бавно се изплъзваше изпод тялото на Анна.
— Лошо ми е — каза тя.
— Какво ти е?
— Лошо ми е.
— Що за детинщини, Анна?
— Конрад, моля те, върви си. Върви си вече.
— Какво по дяволите искаш да кажеш?
— Махни се от мене, Конрад.
— Но това е абсурдно, Анна! Добре, съжалявам, че те попитах. Извинявай.
— Махай се! Махай се, махай се, махай се! — изкрещя тя и се опита да го отмести, но той беше толкова огромен и силен, че не можа дори да го помръдне.
— Успокой се — каза той. — Отпусни се. Не може така внезапно, по средата да променяш намеренията си. За Бога, не започвай да плачеш!
— Искам да остана сама, Конрад. Моля те!
Той сякаш я беше приковал с всичко, което притежаваше: с рамене, лакти, пръсти, бедра, колена, глезени и стъпала. Беше се пльоснал отгоре й като жаба. Досущ като огромна, лепкава жаба, която я стискаше, дърпаше и не я пускаше. Веднъж Анна видя точно такава жаба. Съвкупяваше се с женската на камък край потока. Стоеше неподвижно, беше отвратителна, със злобно жълто пламъче в очите, сграбила женската със силните си предни крака и не искаше да я пусне…
— Престани да се мяташ, Анна. Не се дръж като истерично дете. За Бога, какво те тормози?
— Причиняваш ми болка!
— Причинявам ти болка ли?
— Ужасно ме заболя!
Тя му каза това само за да го накара да се махне.
— Знаеш ли защо те боли?
— Моля те, Конрад. Престани!
— Почакай, Анна. Нека ти обясня…
— Не! — извика тя. — Не искам повече обяснения!
— Мило мое момиче…
— Не!
Анна правеше отчаяни опити да се освободи, но той не й даваше да помръдне.
— Причината да те боли — продължи той — е, че жлезите ти не работят. Лигавицата е съвсем суха…
— Стига!
— Това всъщност означава, че имаш сенилна атрофия на вагината. Следствие от възрастта е, Анна. Затова се нарича сенилен вагинит. Не може да ти се помогне кой знае колко…
В този миг Анна започна да пищи. Писъците й не бяха много силни, но все пак бяха писъци — ужасни, измъчени, съкрушителни писъци, и след като ги слуша няколко секунди, с едно рязко, но грациозно движение, Конрад изведнъж се търколи от нея и я блъсна настрани с две ръце. Блъсна я с такава сила, че тя падна на пода.
Бавно се изправи на крака. Когато се домъкна до банята, плачеше и нареждаше: „Ед, Ед, Ед!“, със странен, умолителен глас. Вратата зад гърба й се затвори.
Конрад лежеше, без да помръдва, и се вслушваше в шумовете, идещи от банята. Отначало се чуваха само риданията на жената, но няколко секунди по-късно над риданията прозвуча остро, мъчително потракване от отварянето на шкафче. Конрад тутакси се надигна, скочи и започна светкавично да се облича. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени, така че това не му отне повече от две минути. Когато свърши, отиде до огледалото и изчисти с кърпичка червилото от лицето си. Извади от джоба си гребен и го прокара през красивата черна коса. Върна се при леглото да провери дали не е забравил нещо. И после, като човек, който излиза на пръсти от стая със спящо дете, предпазливо се измъкна в коридора и тихо затвори вратата.