Четири месеца след катастрофата лекарите заявиха, че положението е почти овладяно, и Анна отново се зае, макар и доста равнодушно, с всекидневните грижи по домакинството, с пазаруване и готвене за порасналите деца.
Но какво се случи по-нататък?
Преди да се стопят зимните снегове, Анжела се омъжи за един млад господин от Роуд Айланд и се премести в предградията на Провидънс.
Няколко месеца по-късно Мери се омъжи за светлокос исполин от град на име Слейтън в щата Минесота, поради което напусна завинаги семейното гнездо. И макар, че сърцето на Анна отново бе започнало да се разбива на късчета, тя с гордост си мислеше, че нито една от дъщерите й нямаше каквато и да е представа какъв е бил бракът на родителите.
(— О, мамо, нали е чудесно?
— Да, миличка, според мене това е най-хубавата сватба на света! Вълнувам се може би повече от тебе!
И т.н., и т.н.)
Накрая, като капак на всичко, любимецът й Били, току-що навършил осемнайсет години, замина за първия си студентски семестър в Йейл.
Изведнъж Анна остана да живее в съвсем празна къща.
Чувството беше ужасно: след двайсет и три години деен, наситен и приказен семеен живот да слизаш сутрин сама на закуска в трапезарията, да седиш сред безмълвието с чаша кафе и филия препечен хляб и да се чудиш какво да правиш през деня, който те очаква. Да седиш в стаята, където е звучал толкова смях, празнували сте рождени дни, украсявали сте коледни дръвчета, получавали сте толкова подаръци, а сега е толкова студено и тихо. Въздухът всъщност е затоплен и температурата е нормална, но въпреки това мястото те кара да трепериш. Стенният часовник е спрял, понеже досега друг е имал грижата да го навива. Един стол се е разкривил, ти го гледаш и се чудиш защо едва сега го забелязваш. А когато вдигнеш очи от него, изведнъж те обзема паническото чувство, че четирите стени неусетно и много, много бавно се приближават към тебе.
Отначало Анна занасяше чашата кафе до телефона и започваше да звъни на приятелките си. Но всичките й приятелки си имаха съпрузи и деца, и макар че се държаха сърдечно и весело, доколкото бе възможно, просто не бяха в състояние още рано сутринта да отделят време за много приказки с една самотна съседка. Тогава Анна започна да се обажда на омъжените си дъщери.
Те също винаги се държаха мило и дружелюбно, но много скоро Анна долови внезапна промяна в отношението им към нея: тя вече не заемаше главно място в живота им. Сега те си имаха съпрузи, за които отделяха всичкото си внимание. Без да я обиждат, те вече твърдо поставяха майка си на заден план. Това потресе Анна, но тя разбираше, че дъщерите й са прави. Напълно прави. А тя нямаше основание да извършва посегателство върху живота им и да им създава чувство за вина, че я пренебрегват.
Редовно се виждаше с доктор Джейкъбс, но той с нищо не й помогна. Караше я да говори и тя правеше усилия, а понякога и той държеше малки речи, пълни с остри подмятания за секса и сублимацията. Анна изобщо не разбираше накъде клони лекарят, но изглежда лайтмотивът му беше, че тя трябва да си намери мъж.
Стана й навик да обикаля из къщата и да докосва вещи, принадлежали на Ед. Вземаше някоя обувка, пъхваше вътре ръка и опипваше малките вдлъбнатини, направени от възглавничките на пръстите и от петата. Попадна й скъсан чорап и тя изпита неописуемо удоволствие, докато го кърпеше. Понякога изваждаше от гардероба риза, вратовръзка и костюм и ги слагаше на леглото, сякаш готови за обличане. А веднъж, в една дъждовна неделна утрин, сготви задушено по ирландски…
Нямаше смисъл да продължава така.
Колко ли хапчета трябваше да вземе този път, за да е абсолютно сигурна? Тя се качи горе при скритите запаси и ги преброи. Бяха само девет. Щяха ли да й стигнат? Съмняваше се. По дяволите! Провалът бе нещо, което тя не можеше да си позволи отново — щяха да я откарат по спешност в болницата, да й промият стомаха, да я качат на седмия етаж в отделението на психиатъра Пейн Уитни, където щеше да се чувствува нещастна и унизена… Значи се налагаше да използува бръснарското ножче. Но с бръснарско ножче трябва да се работи чисто. Много хора за жалост претърпяват неуспех при опита да си прережат вените. Всъщност повечето не успяват. Не забиват ножчето достатъчно дълбоко. Някъде там има голяма артерия, до която непременно трябва да се стигне. Срязването на вените не е достатъчно. Само се оплескваш с кръв, но не постигаш целта си. И после, не е лесно да държиш бръснарско ножче, особено ако трябва да направиш точен разрез, да го натиснеш на мястото и то да влезе много дълбоко. Но тя щеше да успее. Онези, които не успяват, всъщност искат да не успеят. А тя искаше обратното.