По това време й се наложи да замине за Далас по работа.
Службата на Лиз обикновено не действуваше извън границите на щата, но в случая едно семейство, осиновило дете чрез агенцията, впоследствие се беше преместило от Ню Йорк в Тексас. А сега, пет месеца по-късно, получиха писмо от съпругата, че не желае повече да задържи бебето. Уведомяваше ги, че скоро след пристигането им в Тексас съпругът й е починал от инфаркт, тя почти веднага се е омъжила повторно, а новият й съпруг смятал, че е „невъзможно да свикне с осиновено дете“.
Положението беше сериозно, понеже освен грижата за съдбата на бебето съществуваха и какви ли не законови задължения.
Анна замина за Далас със самолет, тръгващ много рано сутринта от Ню Йорк, затова пристигна още преди закуска. След като се настани в хотел, тя прекара следващите осем часа с хора, свързани с въпроса, и докато свърши всичко, което можеше да се свърши този ден, в четири и половина следобед вече беше напълно изтощена. Върна се с такси в хотела и се качи в стаята си. Обади се на Лиз, за да я осведоми за положението, след това се съблече и прекара дълго време в горещата вана. После се уви в хавлиена кърпа, легна на кревата и запали цигара.
Засега усилията й да помогне на детето се проваляха. Присъстваха двама адвокати, които се отнесоха към нея с пълно презрение. Само колко й бяха омразни! Отвращаваше я тяхната арогантност и кротко направените намеци, че каквото и да предприеме тя, то няма да бъде от ни най-малко значение за тяхната клиентка. През цялото време на разговора единият адвокат стоеше с вдигнати на масата крака, а и двамата имаха затлъстели кореми. Сякаш тлъстините бяха течност, бликаща на потоци изпод ризите, увиснала на огромни гънки над коланите на панталоните им.
Дотогава Анна много пъти беше ходила в Тексас, но за пръв път идваше сама. Винаги бе придружавала Ед при служебните му командировки и при тези пътувания двамата често бяха разговаряли за тексасците по принцип и колко е трудно да ги харесаш. Човек можеше да преглътне грубиянството и простотията им. Не беше там работата. Но тези хора изглежда нямаха чувство за състрадание, в душите им се криеше нещо брутално, рязко и неумолимо, което не можеше да им се прости. Нямаха сетива за милосърдие, жалост и нежност. Единствената им добродетел, така да се каже (изтъквана нагло и непрекъснато пред непознатите), беше като професионално задължение: парадираха със своята доброжелателност, заливаща като гъст сироп гласовете и усмивките им, покриваща ги сякаш от глава до пети. Но Анна не изпитваше нейното въздействие. Вътрешно тя оставаше дълбоко безразлична. Често питаше:
— Защо обичат да се държат невъзпитано?
— Защото са големи деца — отговаряше й Ед. — Те са опасни деца, опитващи се да подражават на прадедите си. Прадедите им са от първите заселници. Но сегашните тексасци са нещо друго.
Изглежда сега тексасците живееха по законите на някаква егоистична воля — блъскаш и биваш блъскан. Всички се оставяха да бъдат блъскани. Добре, но се случваше сред тях да се появи външен човек, който да се дръпне встрани и твърдо да заяви: „Няма да се блъскам и няма да позволя да бъда блъскан.“ А това бе невъзможно. Особено в Далас. От всички градове в щата Далас бе мястото, което притесняваше най-много Анна. Мислеше си, че е град на безбожници, че е смразяващ, железен град на алчни безбожници. Място, полудяло от богатството си, но никакво изобилие от лъскава и фалшива култура, нито залетите със сироп приказки можеха да скрият факта, че златният плод отвътре е червив.
Анна лежеше на кревата, увита в кърпата. Този път беше сама в Далас. Нямаше го Ед да я обгърне с невероятната си сила и любовта си. Може би затова тя изведнъж започна да изпитва леко притеснение. Запали втора цигара и зачака притеснението да изчезне. Но то не изчезна, напротив, засили се. Твърда бучица страх се събираше в сърцето й, стоеше си там и всеки миг нарастваше. Чувството бе неприятно, каквото човек понякога изпитва, ако нощем остане сам вкъщи и чуе, или му се счуят, стъпки в съседната стая.
Тук имаше милиони стъпки и Анна чуваше всички до една.
Тя стана от леглото и отиде до прозореца, все така увита в кърпата. Стаята й се намираше на двайсет и втория етаж, прозорецът бе отворен. Лъчите на вечерното слънце огряваха бледия, млечножълт огромен град. Долу улицата бе задръстена от плътни потоци автомобили. По тротоарите се движеха тълпи. Всички бързаха да се приберат от работа, блъскаха другите и биваха блъскани. Анна усети липсата на приятелско присъствие. В този миг непременно трябваше да поговори с някого. Да имаше къща, където да отиде на гости, къща със семейство, с жена, мъж и деца, със стаи, пълни с играчки! Мъжът и жената щяха да я прегърнат на прага, да извикат: „Анна! Каква приятна изненада! Колко можеш да ни гостуваш? Седмица, месец, година?“