— И аз така мисля. А и други хора ми го казват.
Младият Каупъруд си тръгна и мистър Тай се зае с един новодошъл клиент, но продължаваше да си мисли за младежа, който му бе направил силно впечатление с дълбоките си и солидни разсъждения по финансовите въпроси.
„Ако този млад човек си потърси нова работа, ще му предложа да дойде при мен“ — рече си мистър Тай.
Най-сетне един ден той каза на Франк:
— Не бихте ли искали да поработите за моя сметка в борсовия бизнес? Тъкмо напусна един мой служител.
— С удоволствие — отвърна усмихнат Каупъруд, явно поласкан от предложението. — Аз самият се канех да поговоря с вас по този въпрос.
— Добре, ако решите да дойдете, мястото ви чака. Можете да постъпите, когато пожелаете.
— Ще трябва да уведомя съответно фирмата — каза Франк. — Бихте ли ме почакали седмица-две?
— Разбира се, няма защо да се бърза. Привършете си задълженията и тогава елате. Не бих искал да създавам затруднения на работодателите ви.
Франк напусна братята Уотърман само след две седмици. Перспективите, които се откриваха пред него, наистина го интересуваха, но съвсем не му замайваха главата. Мистър Джордж Уотърман се натъжи, а мистър Хенри силно се раздразни от тази измяна.
— Мислех, че работата тук ти харесва — възкликна той, когато Франк му съобщи решението си. — Да не би да е заради заплатата?
— Не, съвсем не, мистър Уотърман, просто искам да се занимавам с борсово посредничество.
— Да, жалко, много жалко. Не искам да те разубеждавам в нещо, което се отнася до собствените ти интереси. Ти по-добре знаеш какво ти трябва. С Джордж бяхме решили след известно време да ти предложим да станеш наш съдружник. А ето че си отиваш. По дяволите, млади човече, не разбра ли, че в нашия бранш може добре да се печели?
— Зная — усмихна се Каупъруд, — но тази работа не ме привлича. Имам други планове и не желая да се занимавам с житарско-комисионна търговия.
За мистър Хенри Уотърман бе съвсем непонятно защо Франк не иска да работи в бранша, след като бе постигнал такива успехи. Най-много го тревожеше обаче обстоятелството, че напускането на младежа ще се отрази зле на фирмата.
Скоро след преместването си Франк установи, че новата работа му допада много повече, защото беше не само по-лека, но и по-доходна. Преимущество бе дори обстоятелството, че фирмата „Тай и Ко“ се помещаваше в красиво сивозелено каменно здание на Южна Трета улица № 66, която тогава, пък и много години след това бе център на финансовия свят. На нея се намираха могъщи фирми с национален и международен престиж като „Дрексъл и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“, Трета национална банка, Първа национална банка, фондовата борса и други подобни. Наблизо имаше и двайсетина по-малки банки и посреднически кантори. Шефът и „мозъкът“ на фирмата Едуард Тай бе роден в Бостън в семейството на имигрант от ирландски произход, успял да забогатее в този консервативен град. Филаделфия бе привлякла мистър Тай с големите възможности за спекулации, които предлагаше. „Това е най-подходящото място за човек, който умее да използва благоприятния случай“ — обичаше да казва той на приятелите си с едва доловимия си ирландски акцент. И очевидно считаше себе си тъкмо за такъв човек. Беше среден на ръст, умерено пълен, с преждевременно прошарена коса и колкото весел и добродушен, толкова упорит и самоуверен. Горната му устна бе украсена от късо подстригани посивели мустачки.
— Да ме пази бог от тези пенсилванци — вайкаше се той скоро след пристигането си във Филаделфия, — никога не плащат в брой за нещо, за което могат да издадат полица.
В ония години кредитната система на Пенсилвания — а следователно и на Филаделфия — беше в много лошо състояние въпреки голямото богатство на щата.
— Ако започне война — казваше мистър Тай, — цели батальони пенсилванци ще предлагат да плащат обеда си с полици. Да можех да живея достатъчно дълго, щях да забогатея, като купувам пенсилвански полици и облигации. Все някой ден ще изплатя дълговете си, но, ей богу, няма да е скоро. Ще умра далеч преди щатската управа да е успяла да ми изплати поне лихвите за това, което ми дължи досега.
И това беше вярно. Финансите на щата и града бяха в окаяно състояние. Щатът и градът бяха наистина богати, но от хазната крадеше, който и както пожелае, така че всяка инициатива можеше да бъде осъществена само с пускането на нови облигации, чрез които да се наберат необходимите средства. Тези облигации, или „купони“, както ги наричаха, уж осигуряваха шест процента годишна лихва, но когато дойдеше падежът за изплащане на процентите, ковчежникът на града или на щата, според случая, вместо да ги изплати, поставяше върху „купона“ печат с датата на предявяването и от този момент процентите се изчисляваха не само върху неговата номинална стойност, но и върху натрупалите се дотогава проценти. Всъщност по този начин се образуваше така наречената сложна лихва. Това не вършеше никаква работа на хората, които имаха нужда от пари на ръка — „купоните“ не се залагаха за повече от седемдесет процента от стойността им по курса и не се продаваха за повече от двадесет процента от номинала. Разбира се, беше изгодно да се купуват или приемат под формата на залог, но за осребряването им трябваше да се чака дълго. Окончателното им изплащане ставаше всъщност само по протекция. Щом узнаеше, че определени „купони“ са собственост на „приятел“, ковчежникът обявяваше, че ще се изплащат тези и тези номера, тоест номерата на облигациите, за които знаеше у кого се намират.