След време обаче Франк все по-често започна да си задава въпроса, кой всъщност забогатява най-много от всичко това — посредниците ли? Не, съвсем не! Наистина някои печелеха доста, но всички му приличаха на ято изгладнели чайки или буревестници, които използват умело посоката на вятъра, за да връхлетят хищно върху непредпазливите риби. Зад тях стояха други хора — хитри и съобразителни, много богати хора, за които акциите бяха само външен израз на техните начинания и вложения, хората, които замисляха и изграждаха железопътни линии, разработваха мини, създаваха търговски предприятия и строяха огромни фабрики. Те използваха посредници за покупко-продажбите на борсата, но тези покупко-продажби бяха нещо второстепенно, съпътстващо основното — а именно мините, железопътните линии, житото, мелниците и така нататък. Онова, което в сферата на покупко-продажбата на акции излизаше извън границите на необходимата реализация на наличен капитал или на нормално влагане на излишни средства, бе чиста хазартна игра, а те — играчи. Франк самият беше само агент на играча. Това, разбира се, не го безпокоеше засега, но тайната вече бе разгадана и той съвсем точно знаеше своето място. Още, когато работеше в „Уотърман и Ко“, си беше създал навика да подлага на задълбочена преценка колегите си, да си прави своя класификация, според която установяваше, че сред тях имаше хора и безволеви, и глупави, и умни, и мудни, но ги обединяваше нещо съществено — всички бяха нищожества, непълноценни същества, годни да бъдат единствено нечии агенти, нечии маши или играчи, комарджии. Човек с действителни качества не може да бъде нечий представител, нечия маша, играч, независимо дали води играта за своя или за чужда сметка. Всички тези хора трябва да служат на него, на Франк. Един човек с истински качества — един финансист — не може да служи другиму. Други трябва да му служат. Той трябва само да организира и да ръководи.
На деветнадесет, двадесет и двадесет и една годишна възраст Франк вече съвсем ясно бе осъзнал тази истина, но още не се чувствуваше готов да предприеме нещо. Беше сигурен обаче, че и неговото време ще дойде.
ГЛАВА VII
Междувременно чувството на Франк към мисис Семпъл продължаваше тайно да расте. Когато един ден получи покана да посети семейство Семпъл, той я прие с голяма радост. Тяхната къща бе наблизо до неговата, на Норт Фрънт Стрийт, на мястото, което сега е известно като № 956. През лятото цялата се скриваше в зеленината на дърветата и пълзящите растения. От малката южна веранда се откриваше прекрасен изглед към реката, а всички врати и прозорци в горната си част бяха сводести, с остъклени ромбоидни решетки. Вътре обаче къщата далеч не бе наредена така приятно, както очакваше Франк. Мебелите бяха нови и солидни, но им липсваше каквото и да било изящество. Имаше някакви картини, но и те не бяха нищо особено, интересни книги също нямаше — Библията, няколко нашумели романа, няколко по-значителни исторически книги и куп овехтели томчета, наследени от роднини. Порцеланът беше хубав — с изящни шарки. Килимите и тапетите бяха в прекалено ярки цветове. И тъй нататък. Но затова пък Лилиан Семпъл беше чудесна — както и да сядаше, както и да заставаше, все му се виждаше красива.
Деца нямаха, вината за това обаче не беше у мисис Семпъл, която копнееше да бъде майка. Тя рядко общуваше с хора освен с някои близки съседи и с роднините си от фамилията Уигин. Лилиан Уигин — всъщност така се казваше по баща — имаше двама братя и една сестра, конто също живееха във Филаделфия и вече имаха свои семейства. Те смятаха, че Лилиан е сполучила много с женитбата си.
Въпреки че с готовност се бе омъжила за мистър Семпъл, Лилиан съвсем не беше пламенно влюбена в него, пък и мистър Семпъл не беше от мъжете, които могат да събудят безумна страст у една жена. Беше практичен, методичен — човек на реда. Магазинът му беше хубав, добре снабден с елегантни и най-модни обувки, образец на чистота и подредба. Мистър Семпъл не обичаше много да говори, единствено темата за производството на обувки го правеше бъбрив. Готовите обувки — частично изработени на машина — тъкмо започваха бавно да си пробиват път и мистър Семпъл винаги имаше партиди от тях, но продължаваше да използва и услугите на занаятчиите, които работеха само на ръка и правеха обувки по мярка.
Мисис Семпъл попрочиташе нещо понякога, но през по-голямата част от времето просто седеше и оставяше впечатление, че е потънала в размили, без да има всъщност каквато и да било склонност към вглъбяване. В тези моменти тя приличаше на фигура от антична ваза или древногръцки хор и несъмнено такава я виждаше Каупъруд, който от първия миг на запознанството им не сваляше възхитения си поглед от нея. Мисис Семпъл естествено забелязваше това, но не му придаваше значение. Възпитана в традиционен дух, тя не се съмняваше, че животът й завинаги е свързан с живота на съпруга й, и се бе примирила с мисълта, че оттук нататък й предстои само едно спокойно и обезпечено съществувание.