Онези, които помнят първите години от брачния си живот, най-добре биха могли да разберат едва забележимите промени, които настъпиха у Франк след женитбата, защото и той като всички, вързали се с веригите на Хименей12, изпитваше в известна степен влиянието на домашната среда. Ако се съдеше по някои черти на характера му, можеше да се заключи, че е призван да бъде порядъчен и високоуважаван гражданин. И Франк наистина харесваше своя нов семеен живот. Вечер с радост напускаше многолюдната търговска част на града с громолящите превозни средства и бързаше да се прибере у дома си. Тук той най-пълно усещаше своето благополучие, своето щастие. Мисълта за наредената за вечеря маса, запалените (по негова идея) свещи, пламтящите дебели пънове в голямата камина; самата Лилиан, сгушила се в прегръдките му, облечена в спускаща се до пода рокля от небесносиня или зелена коприна (защото той най-много я харесваше в тези цветове), силно вълнуваше неговото все още свежо и наивно въображение. Както вече знаем, книгите не събуждаха у Франк никакъв интерес. Привличаха го самият живот, картините, дърветата, любовта и на това вълнение не бяха в състояние да попречат дори плановете за големи финансови операции, с които бе зает умът му. Цялото му същество бе устремено към охолен, радостен, пълноценен живот.
През този начален период от брака им въпреки разликата в годините мисис Каупъруд изглеждаше напълно подходяща съпруга за Франк. Веднъж пробудена от едно полусънно състояние, тя силно се привърза към новия си мъж, с радост се отдаваше на ласките му, споделяше мечтите му. И двамата желаеха да имат дете и не след дълго тя шепнешком му съобщи, че вече очаква това щастливо събитие. Лилиан се бе съмнявала дали безплодието на предишния й брак не се е дължало на нея и затова с радост разбра, че съмненията й са били неоснователни. Сега пред нея се откриваше едно ново, по-щастливо и по-сигурно бъдеще. От своя страна Франк бе въодушевен от мисълта, че на бял свят ще се появи същество, което ще бъде негово повторение. А това ласкаеше честолюбието му. И така дни, седмици, месеци, години дори — поне първите четири-пет — той продължаваше да изпитва огромно удоволствие да се прибира у дома си, да се разхожда из двора, да извежда на разходка жена си, да кани приятели на вечеря, да споделя с Лилиан всички свои намерения. Тя нищо не разбираше от неговите сложни финансови операции, но за Франк това нямаше значение.
Той се вълнуваше от друго — от любовта, от красивото тяло на Лилиан, от устните й, от спокойствието, което се излъчваше от нея, от двете си деца, които се родиха през първите четири години от брака им. Люлееше на колене първородния си син Франк младши, гледаше пълничките му крачета, искрящите му очи, все още неоформената му, наподобяваща цветна пъпка уста и се удивяваше на великото чудо — раждането на един нов човек. Това чудо бе повод за какви ли не размишления — за зачеването, за съзряването на плода в утробата на жената, за опасностите от болести, които криеха този деликатен период и самото раждане. Той бе преживял тежки мигове при раждането на Франк младши, и то най-вече поради уплахата на самата мисис Каупъруд. Боеше се, че бременността и раждането ще загрозят красивото й тяло, още по-страшна бе мисълта, че може изобщо да я загуби. В деня, когато се раждаше детето и той стоеше изтръпнал зад вратата, за първи път изпита истинска тревога, макар че и тази тревога не беше особено силна, защото неговата трезвост и егоцентризъм не го допускаха. Безпокоеше го обаче мисълта, че жена му може да умре и с това да настъпи краят на сегашния им благополучен живот. После дойдоха пронизителните, сърцераздирателни писъци и съобщението, че всичко е приключило успешно и че той може да види новороденото. Това преживяване остави трайни следи в съзнанието на Франк, разшири и задълбочи представата му за живота. Още веднъж се потвърди убеждението му, че под външния вид на всяко явление, както и под блестящия лак, който покрива едно грубо дърво, се крие трагедия. Малкият Франк и появилата се по-късно синеока и златокоса Лилиан за известен период от живота му обсебиха напълно съзнанието му. Домашното огнище не беше лошо нещо. В края на краищата така бе устроен животът и неговият крайъгълен камък бе домът.