Какво означаваше това необичайно и внезапно пробуждане на войнствеността? Струваше му се, че хората не искаха да слушат нищо друго освен барабани и тръби, не искаха да виждат нищо друго освен хилядите войници, отправили се към фронта с пушки на рамо, не се интересуваха от нищо друго освен от войната и от идващите от фронта слухове. Очевидно това бе някакво опияняващо, възторжено чувство, но то не носеше никому полза. То можеше да тласне човека към саможертва, а за Франк това бе неразбираемо. Ако отидеше да воюва, биха могли да го убият и каква би била в такъв случай ползата от възторжените му чувства? По-разумно беше да печели пари, да влага енергията си в политическа, обществена, финансова дейност. Какъв глупак излезе онзи, който се присъедини към отряда! Впрочем не, не беше глупак. Това беше само един объркан нещастен работник, да се смили небето над него! Да се смили небето и над всички, подобни на него, защото те не знаеха какво вършат.
Един ден Франк видя и Линкълн. Този висок, непохватен, костелив, върлинест и простоват на вид човек му направи много силно впечатление. Беше студена, кишава утрин в края на февруари и великият президент, застанал начело на държавата в тия трудни военни години, току-що бе завършил своето обръщение към нацията, в което основният и най-важният момент бе: отношенията между отделните щати могат да бъдат обтегнати до скъсване, но до действително скъсване не би трябвало да се стига. При излизането му от Двореца на независимостта — прочутата сграда, където бе провъзгласена свободата на Америка, лицето на Линкълн бе тъжно, замислено, но спокойно. Каупъруд не можеше да откъсне поглед от президента, когато той излизаше от сградата, съпроводен от генералщабни офицери, местни големци и детективи. Посрещаше го една любопитна и добре настроена към него тълпа. Това необикновено, с грубовато изсечени черти лице, излъчващо изключителна чистота и величие, дълбоко развълнува Франк.
„Ето един честен човек! — каза си той. — Ето една изключителна личност!“ И най-малкият жест на президента му правеше впечатление. Когато Линкълн сядаше в каретата си, Франк си помисли: „А е бил само един горски секач и обикновен провинциален адвокат! За този решителен момент съдбата очевидно е избрала една наистина достойна личност.“
Образът на Линкълн се вряза в паметта на Франк. Докато траеше войната, той много често си спомняше за този изключителен човек. И беше благодарен на случайността, че му бе предоставила възможността да види един от най-големите хора на своето време. Нито войната, нито държавническото изкуство занимаваха ума на Франк, но той си даваше сметка колко важна роля играят те… понякога.
ГЛАВА XI
По време на войната и особено след като стана ясно, че тя ще продължи дълго, на Каупъруд за първи път му се откри възможността да осъществи финансови операции от голям мащаб. В цялата страна, във всеки щат, вън всеки град се чувствуваше голяма нужда от пари. През юли 1861 година Конгресът взе решение да бъде пуснат заем в размер, на петдесет милиона долара под формата на облигации, които да бъдат изплатени в продължение на двайсет години и да носят на притежателя им не повече от седем процента годишна лихва. Почти при същите условия и град Филаделфия пусна заем в размер на три милиона. С реализацията на първия заем трябваше да се заемат бостънските, нюйоркските и филаделфийските финансисти, а за втория грижата щяха да имат само финансистите на Филаделфия. Тъй като все още не беше достатъчно прочут, Каупъруд не вземаше участие в тази работа. Четеше във вестниците за заседанията на финансовите босове — познати му лично или само по име, — на които се „обсъждаха най правилните начини да се помогне на страната и на града“. Франк не се числеше към „избраните“, а той с цялата си душа копнееше да е сред тях. Беше забелязал, че често за успешното извършване на каквато и да било работа е достатъчна само една дума на богат човек — никакви пари, никакви удостоверения, никакви допълнителни гаранции, нищо друго освен една дума! Ако само се подшушнеше, че зад еди-кое си начинание стоят „Дрексъл и Ко“, „Джей Кук и Ко“, „Гулд и Фиск“, хората вече го считаха за нещо сигурно. Младият филаделфийски финансист Джей Кук направи изключителен финансов удар, като пое заедно с „Дрексъл и Ко“ разпространението на градския заем и разпродаде облигациите по номиналната им стойност. Всеобщото мнение бе, че заемът може да бъде реализиран само ако облигациите се продават по деветдесет долара срещу номиналните сто. Кук обаче не мислеше така. Той беше сигурен, че градската гордост и градският патриотизъм ще повлияят положително върху разпространението на заема сред малките банки и частните лица и че подписките не само ще се покрият, но дори ще надхвърлят първоначалната сума на заема. Последвалите събития потвърдиха основателността на това предположение, което от своя страна издигна авторитета на Кук в деловите среди. Каупъруд горещо желаеше да направи и той подобен удар, но беше достатъчно трезв, за да прецени, че в момента нямаше реални условия за това.