Такава възможност му се откри шест месеца по-късно, когато се разбра, че градът се нуждае от още много пари. Трябваше да се осигурят средства за въоръжение и заплащане на войсковите части, които бяха предоставени на грижите на града съгласно общонационалното разпределение. Трябваше да се изградят отбранителни съоръжения и да се понапълни хазната. За да се излезе от положението, законодателното събрание реши да пусне заем в размер на двайсет и три милиона долара. Във финансовите среди се изказваха различни предположения на кого ще бъде възложена реализацията на заема и естествено най-често се споменаваха фирмите „Дрексъл и Ко“ и „Джей Кук и Ко“.
Каупъруд усилено размишляваше върху случая. Ако възложеха на него например да реализира известна част от този огромен заем — не можеше и да помисли да го поеме целия, тъй като все още му липсваха достатъчно солидни връзки, — щеше да укрепи авторитета си на борсов посредник, пък и да спечели доста пари. Въпросът беше с каква сума би могъл да се нагърби. И кой ще купува от него облигации? Банката на баща му? Навярно. „Уотърман и Ко“? Може би малко количество. Съдията Кичън? За дребна сума. Компанията „Милс-Дейвид“? Да, разбира се! Започна да прехвърля наум имена на частни лица и фирми, които по една или друга причина — лично приятелство, от добри чувства или благодарност за някогашни услуги и така нататък — биха се съгласили да купят чрез него част от тези облигации с годишна лихва от седем процента. Като прецени трезво възможностите си, Франк реши, че след известна предварителна подготовка би могъл да продаде облигации за един милион долара, стига местните влиятелни политически личности да му съдействат да получи такава част от заема.
Франк разчиташе най-много на един човек — Едуард Мълая Бътлър — който имаше невидими, но доста здрави връзки в политическите среди. Бътлър беше предприемач, занимаваше се с прокарването на улична канализация и водопроводи, с изкопи за основи на големи сгради, с павиране на улици и с най-различни дейности от този род. На млади години, далеч преди Каупъруд да се запознае с него, същият този Бътлър се бе заел на своя отговорност и за своя сметка да извозва градския боклук. По онова време в града все още не съществуваше каквато и да била организирана система за прибиране на боклука, особено пък в покрайнините или в по-старите квартали, където живееха предимно бедни хора. Едуард Бътлър, тогава млад и беден ирландски емигрант, сам ходеше да събира и извозва сметта, която използваше за изхранването на собствените си прасета и говеда. След време се оказа, че има хора, които са готови да плащат нещичко за тази услуга. А още по-късно някакъв местен политически деец, член на съвета и приятел на Бътлър — и двамата бяха католици — погледна на неговата работа от съвсем друг ъгъл. Бътлър можеше да бъде назначен за официален отговорник по прибирането на боклука! Съветът щеше да отпусне една сума като годишно възнаграждение за тази дейност. Бътлър би могъл да наеме още товарни коли — петнайсет, двайсет, колкото иска, и по този начин да се прогонят всички останали боклукчии. Официалният договор между него и общината му даваше възможност да пресече евентуалната конкуренция. Естествено известна част от печалбите от тази доходна работа трябваше да отиде за възмездяване на засегнатите от договора. А когато дойдеше времето за изборите на Градски съвет, щяха да се отделят известни суми за някои организации или за отделни лица, но те щяха да бъдат дребни. Ето така Бътлър и членът на Градския съвет Патрик Гавин Комиски (неговото име, разбира се, трябваше да остане в тайна) сключиха своя договор. Бътлър престана сам да излиза из града със своите боклукчийски коли. Той нае един младеж, енергичен и оправен ирландец, Джими Шийхън, който живееше в съседство и който от този момент стана негов главен помощник и управител, коняр, счетоводител — с една дума, всичко. За кратко време Бътлър започна да печели по четири-пет хиляди долара годишно, докато преди едва успяваше да докара най-много две хиляди. Разбира се, смени жилището си, настани се да живее в тухлена сграда в южния район на града и прати децата си на училище. Мисис Бътлър престана да вари сапун и да отглежда свине. От този момент нататък сполуката неизменно съпровождаше Бътлър.