Фиона скочи на крака и се втурна да бяга с разширени от ужас очи. Ала Майлс и Кит бяха твърде бързи за нея.
Майлс я сграбчи за раменете, а Кит се хвърли с цялата си тежест срещу краката й. Фиона се спъна в края на полата си, Майлс се спъна в сина си, а Кит продължи да бута с всичка сила. Задъхани от смях, тримата паднаха един върху друг, Майлс започна да гъделичка Фиона под мишниците и Кит побърза да последва примера на баща си.
— Достатъчно ли беше наказанието? — попита Майлс и се вгледа с усмивка в лицето на Фиона, разкривено от смях и мокро от сълзи. — Готова ли сте да признаете, че ние с Кит сме най-добрите рицари в цялата страна?
— Аз… никога не съм го оспорвала — изпъшка тя. Майлс продължаваше неумолимо да я гъделичка.
— Кажете ни просто и ясно — кои сме ние?
— Най-смелите и най-красивите рицари в цяла Англия — в целия свят.
Майлс отпусна ръце, после я улови през кръста и палците му се озоваха на милиметри под гърдите й.
— А как се казвам аз? — попита сериозно той.
— Майлс — прошепна задъхано тя и го погледна право в очите. — Майлс Аскот.
Ръцете й бяха на раменете му, но сега се обвиха около шията. Майлс се приведе и я целуна, меко и нежно, и усети как за първи път помежду им пробяга искра.
Кит скочи на гърба на баща си, Майлс политна напред и настрана, за да предпази Фиона, и за малко не заби нос в калта.
— Хайде пак да се люлеем, татко!
— А аз обичам този малък негодник — прошепна Майлс в ухото на Фиона, стана и настани момчето удобно на раменете си. Никой от тримата не беше забелязал, че по небето пълзяха черни облаци. Когато паднаха първите тежки дъждовни капки, всички вдигнаха изненадано глави. Само след минута заваля като из ведро.
— Бързо в колибата! — извика Майлс, дръпна Фиона да стане, обгърна с ръка раменете й и тримата се затичаха към изгорялата къща.
— Намокрихте ли се? — попита Майлс, щом се озоваха на сухо, и свали Кит на пода.
— Не, не много — усмихна му се в отговор Фиона и се обърна към Кит.
Майлс сложи ръка на рамото й.
— Защо не запалите огън, докато аз потърся нещо за ядене?
Кит се съгласи веднага с предложението, но Фиона погледна колебливо леещия се навън дъжд.
— Не е ли по-добре да почакате, докато дъждът отслабне?
Майлс се усмихна, зарадван от загрижеността й.
— Не мърдайте оттук. Обещавам, че няма да се отдалечавам много. — Той се промуши през овъглените греди и хукна към гората.
Фиона застана в един ъгъл и се загледа след него. Беше убедена, че Майлс Аскот не може да си представи колко необикновен е за нея този ден. Беше прекарала цяла сутрин с мъж, който дори не беше помислил да й причини зло, да упражни насилие. И как се смяха! Тя обичаше да се смее, но братята й бяха толкова сериозни — всеки, който живееше под един покрив с Едмънд Чатауърт, ставаше по неволя сериозен и забравяше какво значи да се смееш. Тази сутрин тя се смя до насита заедно с един мъж, който не се опита да разкъса дрехите й и да я изнасили. Досега всички мъже, на които си беше позволила да се усмихне, постъпваха именно така — сграбчваха я и й причиняваха болка.
Фиона беше истинска красавица, но не красотата й беше виновна за необузданите страсти на мъжете около нея. Тя знаеше, че е красива, но ако слуховете, които се носеха от уста на уста, бяха верни, богатата наследница Рейвдаун беше сто пъти по-красива от нея. Истинският виновник за агресивността на мъжете спрямо Фиона беше брат й Едмънд. Той имаше чудовищно чувство за хумор и често се обзалагаше с пияните си гости кой от тях пръв ще завлече сестричката му в леглото си. Едмънд мразеше сестра си, защото тя не се страхуваше от него и не молеше за милост като останалите. Още когато беше малко дете, пращаше да я вземат от манастирското училище, биеше я жестоко и я хвърляше надолу по стълбата. Никой не можеше да си обясни как малката успя да оцелее след толкова побои и падания.
Когато навърши дванадесет години, Фиона започна да се съпротивлява. Установи, че Едмънд се плаши от огъня, и го отблъскваше успешно с горяща факла. Тогава брат й започна да измисля по-сериозни игри и тя се научи на предпазливост, стана сръчна и ловка, за да отблъсква постоянните нападения. Научи се да причинява болка на мъжете, които се опитваха да я изнасилят. Убеди Роджър да я научи как да си служи с бойната брадва, как да размахва меч и да заплашва противника с кама. Езикът й стана остър като нож, подигравките й бяха безмилостни, иронията — унищожителна.
След като беше живяла няколко седмици с Едмънд и мъжете, с които той се заобикаляше, тя избягваше обратно в своя манастир, по правило с помощта на Роджър, за да се възстанови от преживяното — докато Едмънд се сещаше отново, че има сестра, и я повикваше обратно в къщата си.