— Държах се като глупачка — призна тихо тя и в гласа й имаше толкова отчаяние, че Майлс се усмихна.
— Казах на Стивън да не те докосва, но той очевидно не е разбрал защо. Убеден съм, че ме е помислил за ревнивец.
— А вие не ревнувате ли? — попита тя, за да смени темата.
— Може би. Но вашите страхове са много по-важни от моята ревност.
— Моите страхове, както ги нарекохте, изобщо не ви засягат. — Тя се отдръпна рязко и го погледна предизвикателно.
— Не бива така, Фиона. — Гласът му беше съвсем тих, но толкова по-настойчив. — Не бива да трупате мъката в сърцето си. Веднъж вече ви казах, че умея да слушам. Говорете с мен. Кажете ми защо сте толкова объркана.
Фиона помилва скалната стена, до която беше застанала. Студеният камък я успокои, вдъхна й чувство за реалност.
— Защо отпратихте другите?
Очите му потъмняха от гняв.
— За да нямам свидетели, когато ви изнасиля. За какво друго?
Когато забеляза, че Фиона е готова да приеме думите му за истина, той вдигна отчаяно ръце към небето.
— Хайде, да вървим в Ларенстън. — Ръката му стисна нейната и Фиона едва не извика от болка. — Знаете ли от какво имате нужда, Фиона? Имате нужда от човек, който да ви грабне в прегръдката си и да ви покаже, че страхът ви е много по-ужасен от действителността.
— Познавах много мъже, които се предлагаха за тази роля — възрази сърдито тя.
— Ако се съди по реакциите ви, познавали сте само негодници и нито един истински мъж, който може да обича.
Той я хвърли на седлото, метна се зад нея и препусна по тясната пътека към Ларенстън.
ОСМА ГЛАВА
Фиона сложи ръка на челото си и бавно отвори очи. Голямата стая беше тъмна и пуста. Не знаеше колко време е минало, откакто двамата с Майлс влязоха през високата порта в крепостта на клана Макарън. Ларенстън беше много стар замък, построен върху непристъпните крайбрежни скали. Приличаше на огромен орел, който се е вкопчил с крилете си в крайморска скала. Една жена, който изглеждаше стара поне колкото замъка, даде на Фиона голяма чаша с горещ чай, подправен с билки, но когато й обърна гръб, младата жена побърза да излее питието през прозореца. Познаваше добре билките и не й беше трудно да отгатне какво съдържа напитката.
Сбръчканата старица, която Алисия наричаше Мораг, наблюдаваше новодошлата с острия си поглед и след няколко минути Фиона се извини с умората от пътуването и побърза да се оттегли.
— Трябва й почивка — каза Алисия, когато Фиона се престори на заспала. — Никога не съм виждала жена, която да се паникьоса така само защото Стивън се хвърли да я спаси от каменната лавина. Сякаш беше завладяна от демони.
Мораг изпухтя презрително и отговори:
— И вие водихте дълга, ожесточена борба със Стивън, преди да го приемете за съпруг.
— Не е същото — възрази сърдито Алисия. — Майлс успя да я успокои, но само след дълги увещания и раздрусване. Знаеш ли, че е счупила стъпалото на сър Гай?
— Чух също, че сте се скарали със Стивън — отвърна раздразнено Мораг.
— Тя посмя да защитава Роджър Чатауърт! — обясни гневно Алисия. — След всичко, което ми е сторил!
— Той й е брат — отговори поучително Мораг. — Всеки човек трябва да бъде лоялен към семейството си, пък и не можете да искате от бедното момиче да прочете тайните ви мисли. Алисия, хората гледат на живота от различни страни, не забравяйте това. — Тя се наведе и разпростря върху неподвижната фигура в леглото голяма вълнена завивка в синьо и зелено. — Да я оставим да си почине. Пристигна пратеник от най-големия брат на Стивън.
— Защо не ми каза веднага? — попита раздразнено Алисия. Старата й бавачка продължаваше да се отнася към нея като към дете. Ала не посмя да каже нищо повече, защото знаеше, че е заслужила това отношение.
След като вратата се затвори зад двете жени, Фиона лежа дълго неподвижна, вслушвайки се в шумовете, които долитаха отвън. Трябваше да бъде напълно сигурна, че в стаята няма никой. Понякога мъжете се преструваха, че излизат от стаята, но в действителност се скриваха в някой тъмен ъгъл. Когато се увери, че е сама, тя се обърна настрана и бавно отвори очи. Наистина нямаше никой.
Тя скочи от леглото и отиде до прозореца. Вече се смрачаваше и лунната светлина засипваше стръмните стени на сивия каменен замък със сребро. Беше дошъл подходящият момент за бягство: часът, преди животът в Ларенстън да е тръгнал по своя обичаен път и преди хората от клана да са разбрали, че тя е пленница.
Фиона стоя дълго до прозореца, стараейки се да запомни разположението на сградите в двора. Когато минаха четирима мъже, увити в шотландски наметала, тя се усмихна и в главата й се оформи дързък план. Претърси безшумно стаята и намери скрин с мъжки дрехи. Вдигна копринената си пола, завърза я около талията, навлече дълга мъжка риза и обу груби вълнени чорапи. Погледна нерешително коленете си и изпита срам при мисълта, че ще се яви навън с голи колене, почти гола. Тъй като не намери обувки, трябваше да се задоволи със собствените си и едва успя да се напъха в тях. Уви се с наметалото, както беше видяла от мъжете — първо около талията, после го преметна през рамото. Макар да не беше съвсем сигурна, че го е направила както трябва, тя затегна колана около талията си и се огледа доволно.