Със затаен дъх Фиона отвори предпазливо вратата на стаята си. Дано не бяха сложили пред вратата й пост. Въздъхна облекчено, когато се измъкна в тесния, тъмен коридор. Беше запомнила пътя до стаята си на идване и тръгна решително по коридора. Изведнъж чу гласове и спря като закована.
Гласовете идваха от партера. Съвсем бавно, слята със сянката на стената, тя слезе по стълбата, която водеше към главния изход. Когато мина покрай стаята, от която се чуваха гласовете, тя чу името Чатауърт. Вратата беше пред нея, но желанието й да научи нещо ново за брат си победи. Тя се придвижи безшумно до нишата край вратата и се вслуша напрегнато.
В момента говореше Стивън:
— Проклети да сте и двамата, Майлс! — Гласът му трепереше от гняв. — Гевин е същият глупак като теб. И двамата помагате на Чатауърт да постигне целта си. Още малко, и той ще унищожи цялото ни семейство.
Майлс не отговори. Алисия се обърна към него и се опита да го вразуми:
— Моля те, пусни я! Лейди Фиона може да се върне в Англия с въоръжен ескорт и когато Гевин узнае, че е била освободена, ще пусне на свобода и Роджър Чатауърт.
Майлс не продумваше.
— Ти си невероятен инат! — изрева Стивън. — Кажи нещо!
Очите на Майлс пламтяха от гняв.
— Няма да освободя Фиона. Все едно ми е какво ще направи Гевин с Роджър Чатауърт. Фиона е лично моя работа.
— Ако не ми беше брат… — започна разярено Стивън.
— Ако не ти бях брат, постъпките ми нямаше да те интересуват — отговори съвсем спокойно Майлс. Само очите му издаваха обзелия го гняв.
Стивън размаха отчаяно ръце.
— Опитай се да го убедиш — помоли глухо той, обърнат към жена си. — Господи, защо братята ми са толкова неразумни?
Алисия застана пред съпруга си и заговори, подчертавайки всяка дума:
— Някога ти излезе на двубой с Роджър Чатауърт, за да защитиш онова, което смяташе за своя собственост. Сега Майлс прави същото, а ти го обвиняваш в безумие.
— Тогава беше съвсем друго — възрази мрачно Стивън. — Кралят те обеща на мен, не на онзи…
— А Фиона ми бе връчена като подарък! — намеси се разгорещено Майлс. — Алисия, нали няма да ме изгониш от дома си? Ако не искаш да остана, трябва само да ми кажеш. Ще взема свитата си и лейди Фиона и ще си отида.
— Много добре знаеш, че никога не бих те изгонила — усмихна се меко Алисия. — Ако Чатауърт не е подготвен за война, никога няма да посмее да нападне земите на Макарън. — Тя се обърна към съпруга си: — А що се отнася до Гевин, искам да знаеш, че се радвам, дето Гевин го държи в плен. Забрави ли какво направи онзи негодник със сестра ти Мери? Забрави ли колко време ме държа като пленница в замъка си?
След като чу тези думи, Фиона се плъзна бързо към изхода. Ръцете й трепереха от гняв. Много скоро щеше да им даде да разберат!
Откъм морето идваше гъста мъгла и тя се усмихна облекчено. Очевидно Господ беше на нейна страна, щом й пращаше мъглата. Първо й трябваше кон, защото знаеше, че не би могла да напусне Шотландия пеш. Тя се огледа изпитателно, вслуша се, за да открие посоката, в която се намираха оборите.
Фиона умееше да оседлава коне и изобщо се разбираше добре с тях. Конете бяха като децата. Тя знаеше как да им говори дружелюбно, как да се държи тихо, без резки движения. В другия край на обора бяха застанали двама мъже, които се смееха весело и се тупаха по раменете. Очевидно се хвалеха с последните си любовни приключения.
Фиона се промъкна безшумно до най-близкия кон, свали едно седло от куките в стената, изведе коня от обора и бързо метна седлото на гърба му. Отново благодари на небето, че в Ларенстън живееха твърде много хора и денем и нощем беше шумно и оживено. Покрай нея мина тежко натоварена каруца, един мъж, който водеше на въже четири коня, ги завърза недалеч от нея и им се развика, защото се опитваха да се изпохапят. Настана бъркотия, трима мъже, които стояха пред обора, се втурнаха да помагат в укротяването на конете. Заплющяха камшици. Никой от хората, които се намираха в двора на замъка, не обърна внимание на крехката фигура, която бързо оседлаваше коня си в сянката на обора, Фиона възседна ловко откраднатия кон и тръгна след каруцата към отворената порта. Последва примера на коларя и вдигна безмълвно ръка, за да поздрави постовете над главата си. Те имаха задачата да не допускат непознати в двора на замъка, но пропускаха всички, които искаха да излязат.