Единствената възможност за влизане в крепостта на Макарън беше застрашително тесният скален нос. Фиона чуваше как сърцето бие и заплашва да изскочи от гърдите й. Каруцата пред нея беше много тясна и въпреки това железните колела висяха наполовина над пропастта; само едно малко отклонение и мъжът щеше да полети в пропастта с коня и товара си.
Когато стигнаха отсрещния край на скалния мост, Фиона въздъхна облекчено: първо, беше успяла да преодолее трудната пътека и второ, в замъка още не бяха вдигнали тревога.
Коларят я погледна през рамо и се ухили.
— Слава Богу, че минахме живи и здрави по тази проклета пътека! И ти ли си към селото?
Пътят, който водеше към селските колиби, беше широк и удобен, но местните хора непременно щяха да я видят, и да упътят войниците, тръгнали да я търсят. Надясно беше пътят през скалната стена, по който бяха дошли в Ларенстън. Да язди сама по ръба на пропастта, и то нощем…
— Не! — отговори глухо тя и махна към скалите. Без съмнение, той искаше да завърже разговор и да има компания по дългия път. Тя вдигна ръка и посочи огрения от луната бряг.
— Ех, хубаво е да си млад! — въздъхна мъжът. — Желая ти късмет, момче. Луната е пълна и ще виждаш добре, но не забравяй, че пътят крие много опасности. — Той цъкна с език на коня и продължи пътя си в мрака.
Фиона не загуби нито минута. Сега не беше време да мисли за опасностите, които я дебнеха. Конят тръгна послушнo в указаната от нея посока. През нощта пътеката изглеждаше още по-страшна, отколкото денем. Животното започна да клати нервно глава, да потропва с копита и след кратко колебание тя слезе от седлото, улови юздата й го поведе напред.
— Проклет да е Майлс Аскот! — промърмори ядно тя. Защо я бе довел в това забравено от Бога място? След като беше решил да я задържи като своя пленница, поне да й беше осигурил по-прилични условия за живот.
Вълчият вой точно над главата й я стресна до смърт. На върха на скалата бяха застанали три вълка и силуетите им се очертаваха ясно на лунната светлина. Конят се подплаши, но Фиона дръпна силно юздата, нави я на ръката си и продължи пътя си. Вълците я следваха. След малко станаха четири.
Фиона имаше чувството, че е вървяла няколко часа, а краят на пътеката все още не се виждаше. Изтощена, тя се облегна за миг на скалната стена и се опита да успокои лудо биещото си сърце.
Вълците, които очевидно помислиха, че жертвата им се е предала, заръмжаха в хор. Конят изцвили ужасено, дръпна се силно назад и юздата се изплъзна от ръката на Фиона. Тя се втурна да я улови, загуби опора и се свлече през ръба на скалата. Конят я прескочи и препусна в паника към края на пътеката.
Фиона остана неподвижна, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Първо трябваше да реши как да се измъкне от това опасно положение. Единият й крак висеше над пропастта, другият се крепеше между камъните на пътеката. Тя обгърна с две ръце скалата и се опита да се изтегли нагоре. Придвижи лявата си ръка и в същия момент скалата под нея поддаде. Изпъшка отчаяно и започна да опипва с десния си крак за някаква опора, но не я намери. Още едно парче от скалата се отчупи под нея и тя разбра, че трябва веднага да предприеме нещо.
Фиона напрегна всичките си сили, за да се изтегли на пътеката. Сантиметър по сантиметър хълбоците й се придвижиха вляво. Когато усети равната повърхност под лявото си коляно, тя примигна, за да прогони сълзите на облекчение. Бавно, съвсем бавно, тя изтегли на пътеката измъченото си тяло и дълго лежа неподвижна в мрака.
Тъй като не смееше да стане, тя пропълзя на ръце и колене към опората на скалната стена и седна в една ниша, за да изтрие сълзите си и да успокои лудо биещото си сърце. От ръцете й течеше кръв, изподраните й колене пареха като огън.
Изведнъж Фиона се ослуша напрегнато. Някъде над нея се водеше битка. Тя се отдели от стената и видя едно огромно животно, което беше нападнало вълците.
— Господи, та това е ирландското куче на Алисия! — каза си невярващо тя и затвори очи, за да произнесе кратка молитва.
Трябваше да стане и да продължи пътя си. Скоро щяха да открият изчезването й, затова трябваше да увеличи преднината си.
Когато се изправи, Фиона разбра, че е ранена много по-тежко, отколкото предполагаше. Левият й крак беше изтръпнал, глезенът бързо се подуваше. Когато изтри сълзите от бузите си, тя видя по ръцете си кръв и се уплаши още повече. Дланите й бяха издраскани и кървяха силно. Продължи пътя си пипнешком, защото вече нямаше доверие на очите си.