Много скоро луната залезе и когато Фиона най-после излезе от другата страна на скалата, цареше пълен мрак. Без да обръща внимание на треперещите си крака, тя се загърна в топлия плейд, стисна здраво зъби и продължи пътя си.
Изведнъж на пътеката пред нея изникнаха две светлинки, големи колкото копчета, и тя спря стреснато. Защо не се беше сетила да вземе някакво оръжие? Очите й се впиха в животното, което стигаше почти до раменете й. То се приближи до нея и я побутна внимателно с муцуната си. Едва тогава Фиона разбра, че се е срещнала с огромното куче на Алисия.
Раб сведе глава и я погледна изпитателно. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Облекчението й беше твърде силно и я разтърси до дън душа.
— Ти уби вълците, нали? — попита тихо тя. — Добро момче. Ще бъдеш ли добър с мен? — Тя протегна предпазливо ръка и кучето я облиза с коравия си език. Фиона го помилва по главата, но то я бутна с муцуната си, за да я върне към скалната стена.
— Не, момчето ми, не — пошепна укорно тя. Не биваше да спира, защото раните започнаха да я болят непоносимо. Освен това умираше за сън. — Няма да се върна при Алисия. Ще продължа в тази посока.
Като чу името на господарката си, кучето размаха опашка.
— Не! — настоя енергично Фиона.
Кучето я погледна замислено, после се обърна към гората и тръгна пред нея.
— Чудесен си — засмя се облекчено Фиона. — Дано успееш да ме изведеш от това ужасно място. Отведи ме при другия клан, който ще ме върне на брат ми срещу откуп.
Тя тръгна след кучето, но скоро се олюля и изохка от болка. То се върна при нея и мушна муцуната си под мишницата й, за да й покаже, че може да се облегне на него.
— Как се казваш, приятелю? — попита уморено тя. — Може би Оливър или Джордж? Не, ти сигурно имаш някакво завъртяно шотландско име, което не може да се произнесе.
Кучето тръгна по-бавно, за да се нагоди към влачещите се стъпки на спътницата си.
— Аз пък ще те кръстя Чарли. Харесва ми това име.
Изведнъж тя се олюля, политна напред и се строполи по лице в тревата. Кучето я подуши, побутна я неколкократно с нос, облиза окървавеното й лице и когато разбра, че не може да я свести, седна до нея и заспа.
Фиона се събуди, когато слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. Първото нещо, което видя пред себе си, беше огромната, рошава глава на кучето. Очите на животното бяха устремени въпросително към лицето й и в този вид то приличаше на човешко същество, загрижено за състоянието й. Едав сега Фиона забеляза под лявото му око дълбока рана, покрита със съсирена кръв.
— Милият ми! Вълците са те закачили със зъбите си — промълви нежно тя, усмихна се на кучето и го помилва по главата. Когато се опита да стане, краката й поддадоха и трябваше да се залови за гъстата козина. — Какво щастие, че си толкова силен, Чарли — прошепна тя и стъпи по-здраво на краката си.
Когато най-после успя да се изправи, тя се погледна и изстена задавено. Полата й беше само наполовина привързана за кръста. Другата половина висеше свободно, а на лявото й коляно зееше дълбока рана, от която продължаваше да тече кръв. Дясното коляно беше в още по-лошо състояние и представляваше безформена кървава маса. Трябваше да положи огромни усилия, за да се наметне с плейда, защото не искаше да вижда какво беше станало с ръцете й. Тя опипа предпазливо главата си и когато усети под пръстите си съсирена кръв, побърза да отдръпне ръката си.
— Можеш ли да ме заведеш при някой извор, Чарли? — попита тя. — Искам вода.
Кучето се втурна зарадвано по каменистата равнина, но скоро се върна при нея, защото тя напредваше като костенурка. Раната на коляното не спираше да кърви и по крака й се стичаха червени вадички.
Кучето я отведе до едно бистро поточе и Фиона се изми, доколкото й беше възможно в това състояние. Трябваше да се появи пред освободителите си по възможност в цивилизован вид.
Тя вървя часове наред по каменистото плато, по което растяха ниски, изкривени от вятъра дървета. По едно време чу удари на копита и побърза да се скрие зад една скала, като дръпна и кучето до себе си. Знаеше, че не може да задържи силното животно и че неизбежно ще дойде моментът, когато то ще я остави сама; но засега то не проявяваше такова желание.
Когато слънцето залезе, силите й бяха изчерпани до такава степен, че вече нищо не я интересуваше. Не се стресна и когато кучето внезапно залая и се втурна към човек или към нещо друго, което тя не можеше да види.