След малко под прозореца й мина Макгрегър. Тя се усмихна, впечатлена от красивата фигура и гордата осанка на този мъж. Суетността му беше пострадала много от сблъсъка с Алисия, а по-късно и от опита на Фиона да го убие; и когато Майлс буквално я изблъска пред него, той не я удостои дори с поглед. Без да съзнава какво говори, Фиона помоли за извинение за постъпката си и сладкият й глас замая главата му. Скоро двамата завързаха оживен разговор. Само след няколко минути тя разбра, че може да прави с него, каквото си иска. Той обичаше красиви жени и беше достатъчно възрастен, за да разбере дали и те го харесват истински. Фиона се усмихна отново и прогони мисълта за Макгрегър от главата си.
Когато останаха сами, Майлс я погледна укорно.
— Ти си на път да се превърнеш от уплашено зайче в изкусна прелъстителка.
— Мислиш ли, че ме бива в тази роля? — попита подигравателно тя. — Лаклан Макгрегър е вдовец. Може би…
Не можа да довърши изречението, защото Майлс я грабна в обятията си и я зацелува толкова страстно, че устните й се напукаха. Когато най-после се отдели от нея и тръгна да излезе, тя се загледа в широкия му гръб, вдигна ръка към устните си и се усмихна. Започваше да разбира, че притежава власт над Майлс Аскот; досега обаче не знаеше колко голяма е тази власт.
След малко в двора на замъка влязоха няколко мъже с кокардите на Макарън и настроението се промени видимо. Хората на Макгрегър се държаха естествено, но Фиона видя, че ръцете им са в постоянна близост до камите. Майлс излезе от каменната къща на Макгрегър и заговори с хората на Макарън.
Фиона проследи част от разговора, после с въздишка се обърна към стаята и започна да събира вещите им. Знаеше, че скоро ще тръгнат обратно към Ларенстън.
Майлс отвори вратата, погледна я изненадано, после се зае да й помага.
— В Ларенстън е пристигнал брат ми Гевин.
— И Роджър ли е с него? — попита бързо Фиона и стисна до болка кадифената пелерина, която беше в ръцете й.
— Не. Брат ти е избягал.
Тя се обърна като ужилена.
— Здрав ли е? Измъчвали ли са го?
Майлс я погледна изумено, после в очите му пламна гняв.
— Доколкото знам, крайниците му са по местата си. — Той улови ръцете й. — Фиона!
Тя се дръпна назад и го изгледа унищожително.
— Най-добре повикай някоя от хубавиците на Макгрегър да ти помогне при събирането на багажа. — Скочи на крака и побягна към тайния изход зад завесата.
Скри се в тъмнината и там, макар че се съпротивляваше с всички сили, от очите й потекоха сълзи. Препъваше се в черната празнота, вървеше пипнешком покрай стената и накрая приседна на каменното стъпало, без да обръща внимание на плъховете, които протестираха срещу това нарушаване на покоя им с шумно цвърчене.
Фиона седеше и плачеше, сякаш животът й щеше всеки момент да свърши. Знаеше, че няма повод за плач. Брат й вече не беше пленник като нея, освен това беше жив и здрав. А сега Гевин Аскот беше дошъл в Ларенстън, за да принуди малкия си брат да я освободи. Утре по това време щеше да бъде на път към дома. Никога вече нямаше да се ръкува с чужди мъже. Никога вече нямаше да бъде пленница. Щеше да живее спокойно в родния си дом.
Чу шум по стълбите и в първия момент потрепери от страх. Ала инстинктът й подсказа, че е Майлс. Ръцете й несъзнателно се протегнаха към него.
Майлс я притисна с такава сила до гърдите си, че ребрата й изпукаха, но тя дори не извика, а се вкопчи още по-силно в него. Двамата приличаха на деца, които са се скрили от родителите си.
За тях не съществуваха прах и мръсотия, злобно святкащи малки очи, които ги наблюдаваха. Двамата дърпаха дрехите си, целуваха се с нарастваща страст, не се отделяха един от друг нито за секунда. Бързината, с която се сляха, беше нещо ново за Фиона, тъй като досега Майлс проявяваше нежност и предпазливост. Ала когато тя заби нокти в гърба му, реакцията му я смая. Ръбът на стълбата се врязваше в гърба й, когато Майлс вдигна хълбоците й и я взе с неподозирана сила, но огромната страст, която владееше цялото й същество, не допусна болката до съзнанието й. Тя опря крака в горното стъпало и се изви насреща му с цялата сила на младото си, гъвкаво тяло.
Светкавицата, която я прониза, я остави слаба и трепереща. Двамата се притискаха един до друг, сякаш щяха да умрат от раздялата.
Майлс се овладя пръв.
— Трябва да тръгваме — прошепна унило той. — Сигурно вече ни чакат.
— Да, разбира се — отговори тя. — Големият брат те вика. Макар че в тайния коридор цареше черен мрак, тя усети върху себе си пронизващия му поглед.