— Винаги съм обичала само вас и ще ви обичам вечно. Аз съм на ваше разположение, милорд.
Роджър усети жестоката борба между гнева и изкушението.
— Чуйте ме, млада лейди. Не знам за кого ме смятате, нито коя сте; но смятам, че е най-добре да се върнете при свитата си, а аз да отида при хората, които ме чакат. И се надявам да се молите на Бога — ако вярвате в него — да ви прости лекомислените постъпки.
Той се наведе, метна слабичкото й тяло на рамото си и започна да изкачва стръмния склон. Преди да е стигнал върха, гневът и страстта му се уталожиха. Беше твърде стар и разумен, за да позволи на едно малко романтично момиче да го извади от равновесие.
Свали я на земята, като я държеше за раменете, за да не удари ранения си крак, и се усмихна.
— Къде да ви заведа? Знаете ли от коя посока дойдохте?
Тя го погледа объркано.
— Разбира се, че помня пътя дотук. Защо ме отпращате? Няма ли да ме целунете пак? Искам да ме целунете така, сякаш отговаряте на любовта ми.
Роджър я отдалечи от себе си.
— Толкова сте пряма. Но аз няма да ви целуна. Искам да ми кажете откъде идвате.
— Аз съм ваша, милорд, принадлежа само на вас. Но… — Тя млъкна уплашено, защото някъде в гората изсвири рог. Очите й запламтяха трескаво, изведнъж стана дива и объркана. — Трябва да си вървя. Съпругът ми ме вика. Не бива да ме намери сама с вас. Ето!
Преди Роджър да е успял да реагира, тя извади малката си кама и бързо отряза най-големия аметист от деколтето си. На скъпата материя остана грозна дупка.
— Вземете това! — помоли настойчиво тя.
Роджър се скова целият.
— Не приемам заплащане от жени.
Рогът изсвири отново и Кристиана се уплаши още повече.
— Трябва да вървя. — Тя се надигна на пръсти и бързо целуна стиснатите му устни. — Имам красиво тяло — прошепна страстно тя — и прекрасна мека коса. Един ден ще ме опознаеш и тогава…
Когато рогът изсвири за трети път, тя събра полите си и хукна като подгонена сърна през гората, макар че превързаният глезен затрудняваше крачките й. След няколко метра се обърна и му хвърли аметиста. Роджър не вдигна ръка, за да го хване.
— Дайте го на жената, която пътува с вас. Тя ви е сестра. Или може би майка? — извика през рамо младата жена. След минута беше изчезнала от погледа му.
Роджър стоя дълго, сякаш беше пуснал корени в земята, взрян с празни очи в мястото, където беше изчезнала непознатата. Усещаше някакво странно замайване, сякаш беше преживял нещо нереално. Дали момичето съществуваше или той го беше сънувал и току-що се бе събудил?
— Роджър? — прозвуча гласът на Фиона някъде зад гърба му. — Търсим те вече час. Готов ли си за път? След няколко часа ще се стъмни.
Той се обърна бавно.
— Роджър, не ти ли е добре?
Майлс, който стоеше вляво от жена си, се раздвижи и претърси земята наоколо. Понякога ранените имаха същия странен израз на лицето като Роджър — а след минута рухваха като подкосени на земята. Той видя падналия в тревата аметист, но преди да е успял да се наведе, Роджър го грабна и светкавично го скри в джоба си.
— Разбира се, че съм готов — отвърна рязко той. Преди да излезе от гората, огледа още веднъж речния бряг и потърка скъпоценния камък в джоба си. — Мъжът й! — промърмори гневно той. — И още твърди, че ме обича. — Щеше му се да захвърли аметиста, но сърцето не му позволи да го стори.
Вечерта Майлс забеляза колко е разсеян Роджър, но не се издаде. Беше хванал едно зайче — противозаконно, и го въртеше на шиш над огъня. Тримата бяха намерили удобно място за нощувка и се готвеха да вечерят. Майлс не искаше да тревожи Фиона и я увери, че не ги заплашва опасност, но самият той през цялото време беше нащрек, готов да посрещне възможната заплаха. Нощем се будеше при най-лекия шум и уважението му към Роджър нарасна, когато забеляза, че той също има лек сън.
Фиона беше сложила глава в скута на съпруга си и не забелязваше бдителността на мъжете. Роджър седеше недалеч от двамата и непрекъснато въртеше нещо между пръстите си. Майлс не беше човек, който задава любопитни въпроси, особено когато не го засягаха, но Роджър усети интереса му и го погледна пронизващо.
— Жени! — проговори след малко той и в гласа му имаше гняв. Мушна аметиста в джоба си и се изтегна на студената земя, но пръстите му отново се върнаха към скъпоценния камък и го притиснаха нежно.
Утрото настъпи хладно и свежо и Фиона се почувства безкрайно щастлива. Още един ден път, и щяха да стигнат в имението на френските Аскотови. Щяха да им погостуват, а после да се върнат отново в Англия и след безкрайно дългата раздяла тя щеше да види сина си. А после, както се казваше в приказката, тя и Майлс щяха да живеят щастливо до края на дните си.