Както споменах по-горе, струнната теория е водещият кандидат за мястото на една „теория на всичко“, но има лагери, които си противостоят по въпроса дали струнната теория ще се покаже достойна за тази претенция. От едната страна има хора като професора от МТИ Макс Тегмарк, който пише: „Мисля, че през 2056 г. ще можем да си купим тениска, на която ще бъдат отпечатани уравненията, описващи обединените физични закони на нашата вселена.“108 От другата страна е групата на решителните критици, които твърдят, че платформата на струнната теория тепърва трябва да бъде представена. Независимо от това колко статии, от които ти секва дъхът, и телевизионни документални филми за струнната теория бъдат написани или създадени, някои казват, че тя трябва да представи тепърва поне един факт, който може да бъде проверен. Тя е по-скоро теория на нищото, отколкото теория на всичко, твърдят критиците. Спорът се ожесточи значително през 2002 г., когато Стивън Хокинг смени позициите си и отиде в другия лагер, като цитираше теоремата за непълнотата, и като каза, че една теория на всичко може дори да бъде невъзможна в математическо отношение.
Не е учудващо, че спорът изправя едни физици срещу други, тъй като целта е толкова висока, макар и изплъзваща се. Стремежът към обединяване на всички закони на природата е измъчвал и примамвал еднакво и философите, и физиците хилядолетия наред. Самият Сократ е казал веднъж: „Струва ми се нещо превъзходно да знам обяснението на всичко — защо то възниква, защо загива, защо съществува.“
Първото сериозно предложение за една теория на всичко датира от около 500 г. пр.Хр., когато на гръцките питагорейци се приписва дешифрирането на математическите закони на музиката. Чрез анализа на възловите точки и вибрациите на струната на една лира те показали, че музиката се подчинява по забележителен начин на обикновената математика. След това те изказали предположението, че всичко в природата може да се обясни със съзвучията на струната на лирата. (В известен смисъл струнната теория напомня за мечтата на питагорейците.)
В по-нови времена всички гиганти на физиката от XX в. са си пробвали късмета с единната теория на полето. Но, както предупреждава Фрийман Дайсън: „Земята на физиката е осеяна с телата на единни теории.“
През 1928 г. „Ню Йорк Таймс“ излязъл със сензационното заглавие: „Айнщайн е пред прага на голямо откритие. Негодува срещу натрапването.“ Вестникарската статия спомогнала за разпалването на мания, снабдяваща с новини медиите, по една теория на всичко — мания, която достигнала степента на постоянна силна трескава възбуда. Заглавията тръбели: „Айнщайн е смаян от възбудата, породена от теорията. Държи на разстояние от себе си 100 журналисти в продължение на седмица.“ Десетки журналисти се тълпели около дома му в Берлин, поддържайки денонощно наблюдение над него в очакването да зърнат гения и да получат материал за заглавие. Айнщайн бил принуден да се крие.
Астрономът Артър Едингтън писал на Айнщайн: „Може би ще се засмеете, когато чуете, че един от нашите универсални магазини в Лондон («Селфриджис») е залепил на своя прозорец вашата статия (като шестте страници са залепени една до друга), така че минувачите да могат да я прочетат от край до край. Големи тълпи се събират около нея, за да я прочетат.“ (През 1923 г. Едингтън предложил своя единна теория на полето, върху която работил неуморно до края на живота си, докато не починал през 1944 година.)
През 1946 г. Ервин Шрьодингер — един от основателите на квантовата механика, организирал пресконференция, за да предложи своя единна теория на полето. Дори министър-председателят на Ирландия Иймън де Валера присъствал на нея. Когато един репортер попитал учения какво ще направи, ако теорията му е погрешна, Шрьодингер отвърнал: „Вярвам, че съм прав. Ще изглеждам като пълен глупак, ако бъркам.“ (Шрьодингер се почувствал крайно унизен, когато Айнщайн посочил учтиво грешките в неговата теория.)
Най-жестокият от всички критици на единната теория бил физикът Волфганг Паули, който смъмрил Айнщайн с думите: „Това, което е разкъсал Бог, нека да не го свърже в едно цяло нито един човек.“ Той срязвал безмилостно всяка недообмислена теория със саркастичната забележка: „Тя не е дори погрешна.“ Затова има известна ирония във факта, че дори крайният циник Паули е бил обзет от същата мания. През 50-те години на XX в. той предложил своя единна теория на полето заедно с Вернер Хайзенберг.
През 1958 г. Паули представил единната теория на Хайзенберг и Паули в Колумбийския университет. Сред публиката бил и Нилс Бор, който не останал впечатлен от това, което чул. Станал и казал: „Ние тук отзад сме убедени, че вашата теория е безумна. Но това, за което не можем да се разберем, е дали вашата теория е достатъчно безумна.“ Критиката била унищожителна. Тъй като всички незащитени от критиката теории са били разгледани и отхвърлени, истинската единна теория на полето трябва да представлява поразително отклонение от миналото. Теорията на Хайзенберг и Паули просто била прекалено конвенционална, прекалено обикновена, прекалено логична, за да бъде вярната теория. (През същата година Паули бил обезпокоен, когато Хайзенберг отбелязал в едно радиопредаване, че на тяхната теория й липсват само няколко технически подробности. Паули пратил на приятелите си писмо с празен правоъгълник, към който имало пояснителен надпис: „Искам да покажа на света, че мога да рисувам като Тициан. Липсват само техническите подробности.“)