Пионер, който работи в тази насока, е Аристидес Рекича от университета в Южна Калифорния. Неговата специалност е „молекулярна роботика“, а целта му не е нищо друго, освен създаването на екип от нанороботи, който може да манипулира атомите по желание на оператора. Според него има два подхода. Първият от тях е подходът „отгоре-надолу“, при който инженерите използват технологията за гравиране от полупроводниковата индустрия, за да създадат съвсем малки вериги, които да послужат като мозъци на нанороботите. С помощта на тази технология човек би могъл да създаде съвсем малки роботи, чиито компоненти достигат размери от 30 нм (нанометра), използвайки „нанолитография“ (бързо движещо се поле).
Вторият подход е „дъно-връх“, при който инженерите създават съвсем малки роботи с големината на атом. Главният инструмент за постигане на това е сканиращият сондов микроскоп (SPM), който използва същата технология като сканиращия тунелен микроскоп, за да идентифицира и движи наоколо отделните атоми. Например учените са станали големи майстори в придвижването на ксенонови атоми върху платинени или никелови повърхности. „Но — признава той — все още и на най-сръчните групи в света им трябват около 10 часа, за да сглобят структура от 50 атома.“39 Ръчното придвижване на единични атоми е бавна и скучна работа. Той твърди, че това, което е необходимо, е нов тип машина, която да изпълнява функции на високо равнище, машина, която може да движи автоматично стотици атоми по желания начин. За съжаление такава машина все още не е изобретена. Така че подходът „дъно-връх“ все още е в пелени.
Психокинезата, макар и невъзможна според днешните стандарти, е възможна в бъдеще, когато ще сме в състояние да осигурим достъп до мислите в нашия мозък чрез ЕЕГ, МРИ и други методи. В рамките на този век може да се окаже възможно използването на задвижван по мисловен път апарат за манипулиране на свръхпроводници със стайна температура и за достигане на изключителни постижения, подобни на магия. А през следващото столетие е възможно и пренареждането на молекулите в макроскопичен обект. Това причислява психокинезата към Клас I на невъзможните неща.
Някои учени твърдят, че ключът към тази технология е създаването на наноботи с изкуствен интелект. Но преди да сме в състояние да създаваме съвсем малки роботи с размера на молекула, възниква елементарният въпрос дали е възможно изобщо съществуването на роботи.
7. Роботи
По някое време през следващите тридесет години, един ден сред тишина и спокойствие ние ще престанем да бъдем най-умните същества на Земята.
В „Аз, роботът“ — филма, направен въз основа на написаното на Айзък Азимов, през 2035 г. е активирана най-модернизираната роботизирана система, конструирана някога. Тя се нарича VIKI (Virtual interactive Kinetic Intelligence — Виртуален интерактивен кинетичен интелект) и има предназначението да ръководи безупречно операционните системи в една голяма метрополия. Всичко се контролира от VIKI, като се започне от системата на метрото и електрическата мрежа и се стигне до хилядите домашни роботи. Главната й задача е строго определена: да служи на човечеството.
Но един ден VIKI си задава жизненоважния въпрос: Кой е най-големият враг на човечеството? VIKI стига по математически път до заключението, че най-злият враг на човешкия род е самото човечество. То трябва да бъде спасено от безумното си желание да замърсява, да отприщва войни и да унищожава планетата. Единственият начин, по който VIKI може да изпълни своята най-важна директива, е да установи власт над човешкия род и да създаде добра диктатура на машината. Човечеството трябва да бъде поробено, за да бъде предпазено от самото себе си.
„Аз, роботът“ поставя за разглеждане ред въпроси. Като се има предвид астрономически бързият напредък в областта на компютрите, дали един ден машините ще надделеят над нас? Възможно ли е роботите да се модернизират толкова, че да се превърнат в основната заплаха за нашето съществуване?
Според някои учени това не е възможно, защото самата идея за изкуствен интелект е глупава. Множество критици в хор заявяват, че е невъзможно да бъдат конструирани машини, които могат да мислят. Техният аргумент е, че човешкият мозък е най-сложната система, която е създавала някога природата, поне в тази част на Галактиката, и всяка машина, която е проектирана да възпроизвежда човешката мисъл, е обречена на провал. Философът Джон Сърл от Калифорнийския университет в Бъркли и дори прочутият физик Роджър Пенроуз от Оксфорд са убедени, че машините са физически неспособни да извършват интелектуална операция като човешката мисъл.40 Колин Макджин от университета „Рътгърс“ твърди, че изкуственият интелект „прилича на мързеливците, които се опитват да практикуват фройдистка психоанализа. Те просто не притежават концептуалната подготовка“.41
39
Requicha, Aristides A. G. Nanobots, http://www.lmr.usc.edu/-lmr/publications/nanorobotifcs.
40
Професор Пенроуз твърди, че мозъкът трябва да притежава квантови ефекти, които правят възможна човешката мисъл. Повечето компютърни специалисти биха казали, че всеки неврон в мозъка може да бъде дублиран чрез сложна серия от транзистори. Вследствие на това мозъкът ще бъде сведен до устройство от класически тип. Мозъкът е усложнен във висша степен, но по същество представлява куп от неврони, чието поведение може да бъде дублирано чрез транзистори. Той твърди, че в една клетка има структури, наречени микротубули, които проявяват квантово поведение, затова мозъкът никога не може да бъде сведен до прост набор от електронни компоненти.