За да се справят с тези сродни проблеми, изследователите се опитват да използват „подхода отгоре-надолу“ към изкуствения интелект (наричан понякога от „формалистката“ школа GOFAI от англ. good old-fashioned AI или „добрия стар AI“). Тяхната цел, грубо казано, била да програмират всички правила на разпознаването на модели и на здравия разум върху едно-единствено сиди. Те смятат, че чрез вмъкването на това сиди в компютъра машината изведнъж ще осъзнае съществуването си и ще придобие човекоподобен интелект. През 50-те и 60-те години на XX в. бил постигнат голям напредък в тази насока, тъй като били създадени роботи, които можели да играят дама и шах, да извършват алгебрични операции, да събират разпилени детски кубчета и т.н. Напредъкът бил толкова впечатляващ, че били направени прогнози след няколко години роботите да надминат по интелигентност хората.
През 1969 г. в Станфордския изследователски институт например роботът SHAKEY предизвикал медийна сензация. SHAKEY бил малък PDP компютър, който бил поставен на комплект от колела и имал върху себе си камера. Камерата била в състояние да прави оглед на стаята, а компютърът анализирал и идентифицирал предметите в нея и се опитвал да се придвижва около тях. SHAKEY бил първият механичен автомат, който можел да се придвижва в „реалния свят“, карайки журналистите да градят хипотези кога роботите ще изпреварят хората.
Но недостатъците на подобни роботи скоро станали очевидни. Подходът „отгоре-надолу“ към изкуствения интелект довел до появата на огромни, тромави роботи, на които им били необходими часове, за да се придвижат през специална стая, в която имало предмети само с прави линии, т.е. квадрати и триъгълници. Ако поставели в стаята мебели с неправилни форми, роботът бил безсилен да ги разпознае. (По ирония на съдбата една плодова мушица, в чийто мозък има само около 250 000 неврона и която притежава нищожно малко от изчислителната мощност на тези роботи, може без усилие да се придвижва в три измерения, извършвайки смайващи лупинги във въздуха, докато тези тромави роботи се загубват в две измерения.)
Подходът „отгоре-надолу“ скоро се сблъскал с непробиваема стена. Директорът на Института за киберживот Стив Гранд казва, че подходи като този „са разполагали с петдесет години, за да се докажат и не са доживели изпълнението на обещанието си“.42
През 60-те години на XX в. учените не оценявали напълно огромния обем работа, необходима за програмирането на роботи, които да изпълняват дори прости задачи, като разпознаването на предмети от рода на ключове, обувки и чаши. Както казва Родни Брукс от МТИ: „Преди четиридесет години Лабораторията за изкуствен интелект към МТИ назначи един студент, който да реши проблема през лятото. Той не постигна успех. И аз не постигнах успех при решаването на същия проблем в моята докторска дисертация от 1981 година.“43 На практика изследователите на AI все още не могат да решат този проблем.
Например, когато влизаме в стая, ние веднага разпознаваме пода, столовете, мебелите, масите и т.н. Но когато един робот сканира стая, той не вижда нищо друго, освен огромна сбирка от прави и криви линии, които той преобразува в пиксели. На него му е необходимо огромно количество компютърно време, за да придаде някакъв смисъл на тази бъркотия от линии. На нас ни трябва частица от секундата, за да разпознаем една маса, но един компютър вижда само набор от кръгове, овали, спирали, прави линии, вълнисти линии, ъгли и т.н. След като измине огромно количество компютърно време, един робот може накрая да разпознае предмета като маса. Но ако завъртите изображението, компютърът трябва да започне всичко отначало. С други думи, роботите могат да виждат, и то много по-добре от хората, но не разбират това, което виждат. След влизането си в стая един робот би видял само бъркотия от линии и извивки, а не столове, маси и лампи.
Нашият мозък разпознава несъзнателно предметите, като извършва трилиони трилиони изчисления, докато влизаме в стаята — дейност, която за щастие не съзнаваме. Причината, поради която не съзнаваме всичко, което върши нашият мозък, е еволюцията. Ако бяхме сами в гората със саблезъб тигър, който ни напада, щяхме да се парализираме, ако съзнавахме всичките изчисления, които щяха да се окажат необходими за разпознаването на опасността и за бягството. В името на оцеляването всичко, което трябва да знаем, е как да бягаме. Когато сме живели в джунглата, просто не ни е било необходимо да съзнаваме цялата входяща и изходяща информация от нашия мозък при разпознаването на земята, небето, дърветата, скалите и т.н.