Хулия кимна малко объркано. Подробностите от историята, която научи току-що, се въртяха хаотично в главата й. А имаше и нещо друго.
— Много ме впечатли, професоре. За по-малко от час възстанови живота на хората, изобразени на една картина, която никога преди не си виждал.
Алваро отклони очи и се озърна наоколо. Направи кисела гримаса и заяви:
— Картината не ми е съвсем непозната. — Хулия долови потреперването на гласа му и това я притесни допълнително. Вслуша се внимателно в думите му. — Освен това има нейна снимка в един от каталозите на „Прадо“ от 1917 година. Била е изложена там в продължение на двадесет години, заета на музея от собствениците — от началото на века до 1923 година, когато наследниците си я поискали обратно.
— Не знаех.
— Е, сега вече знаеш. — Той отново се зае с лулата си, която щеше да изгасне. Хулия го погледна крадешком. Познаваше го, или по-скоро беше го познавала прекалено добре, за да не съзнава, че го тревожи нещо важно, нещо, което не иска да сподели.
— Какво скри от мен, Алваро?
Той не помръдна. Смучеше лулата си, загледан някъде встрани. После бавно се обърна към нея.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Просто това, че всяко нещо, свързано с картината, има значение за мен. — Тя го погледна сериозно. — Залагам много на работата си върху нея.
Забеляза, че Алваро гризе колебливо мундщука на лулата. Най-сетне той направи някакъв неясен жест.
— Поставяш ме в затруднено положение. Твоят Ван Хойс явно е станал много популярен напоследък.
— Популярен ли? — Тя се напрегна, цялата нащрек, сякаш се боеше, че земята може да се изплъзне изпод краката й. — Искаш да кажеш, че някой вече те е разпитвал за картината?
Алваро се усмихваше колебливо, сякаш вече съжаляваше, че е разкрил прекалено много.
— Възможно е.
— Кой?
— Там е работата. Нямам право да ти кажа.
— Не се занасяй.
— Не се занасям. Вярно е. — Той я загледа умолително.
Хулия въздъхна дълбоко, сякаш се опитваше да запълни странната празнота, която зейна в стомаха й. Някъде предупредително зазвъня алармен сигнал. Но Алваро продължаваше да говори, затова тя се съсредоточи върху думите му, очаквайки да забележи нещо по-конкретно. Той казваше, че би искал да види самата картина, ако, разбира се, Хулия няма нищо против. Искал да се види пак и с нея самата.
— Ще ти обясня всичко — заключи той, — като му дойде времето.
Тя си каза, че това може да е просто номер. Алваро беше напълно способен да разиграе целия този театър, за да намери предлог да я види отново. Прехапа долната си устна. В съзнанието й картината се бореше да не бъде изместена от спомени и чувства, които нямаха никаква връзка с нея.
— Как е жена ти? — попита го уж между другото, поддавайки се на тъмен импулс. Вдигна рязко очи и забеляза със злорадство, че Алваро внезапно бе добил притеснен вид.
— Добре е — отвърна той. Взираше се в лулата си, сякаш я виждаше за първи път. — Подрежда изложба в Ню Йорк.
През ума на Хулия прелетя мимолетен спомен: привлекателна руса жена в скъп кафяв костюм, която излиза от една кола. Този смътен образ бе преминал пред очите й за не повече от петнадесет секунди, но тези петнадесет секунди поставиха край на младостта й рязко, като със скалпел. Припомни си смътно, че жена му работеше за някаква обществена организация, свързана с Министерството на културата, че работата й беше свързана с организиране на изложби и много пътувания. Известно време това бе улеснявало връзката им. Алваро никога не говореше за нея, нито пък Хулия, но чувстваха невидимото й присъствие, като призрак между двамата. И благодарение на случайно забелязаното за някакви си петнадесетина секунди лице, този призрак излезе победител в играта.
— Надявам се, че между вас всичко е наред.
— Не е зле. Искам да кажа, не много зле.
— Чудесно.
Повървяха мълчаливо един до друг, без да се поглеждат. Накрая Хулия цъкна с език, спря и се обърна към него, поставила ръце на кръста си, със закачлива усмивка на устните.