— Тъй или иначе, това вече няма значение. Намираш ли ме променена?
Алваро я огледа колебливо, с притворени очи.
— Изглеждаш страхотно. Наистина.
— А ти как се чувстваш?
— Малко объркан. — Той се усмихна меланхолично и доби разкаян вид. — Почвам да се чудя дали преди година взех правилното решение.
— Това е нещо, което надали някога ще разбереш.
— Кой знае.
Той е все така привлекателен, каза си Хулия, и стомахът й се сви едновременно от вълнение и яд. Хвърли поглед към ръцете и очите му, съзнавайки, че е на границата на нещо, което едновременно я отблъсква и привлича.
— Картината е при мен, у дома — каза тя бавно, опитвайки се да подреди мислите си. Искаше да се убеди, че мъчително взетото решение е правилно, но съзнаваше поетия риск и необходимостта да бъде нащрек. Освен това — и най-вече — наистина трябваше да мисли преди всичко за картината на Ван Хойс.
Този аргумент й помогна да изясни начина си на мислене. Стисна уверено подадената й ръка, долавяйки при физическия контакт несръчността му на човек, който не знае в какво се впуска. Това я развесели, събуди у нея подмолно, ликуващо злорадство. Внезапен импулс, едновременно пресметнат и несъзнателен, я накара да го целуне по устата — аванс, предназначен да предизвика увереност — после отвори вратата на малкия си бял фиат и влезе в него.
— Ако искаш да видиш картината, ела у нас — каза тя със спокойно безразличие, докато палеше колата. — Утре следобед. И много ти благодаря.
Знаеше, че не е необходимо да му казва нищо повече. Наблюдаваше го как се смалява в огледалото за задно виждане. Махаше с ръка, видимо объркан и замислен, застанал на фона на облицованата с червени тухли сграда на университета. Хулия мина на червено, с доволна усмивка на уста. „Лапна въдицата, професоре — мислеше тя. — Не ми е ясно защо, но някой някъде иска да ми изиграе мръсен номер. А ти ще ми кажеш кой е той, или да не ми е името Хулия.“
Пепелникът, поставен така, че да бъде подръка на малката масичка, преливаше от угарки. Легнала на канапето, Хулия чете до късно през нощта. Историята на картината, на художника и неговите модели постепенно добиваше по-ясни очертания. Тя четеше трескаво, търсейки и най-дребната следа, тласкана от желание да открие ключа към тайнствената шахматна партия, която все още се разиграваше на статива срещу нея, в полумрака на ателието, сред сенките:
… Освободени от васално подчинение спрямо Франция през 1453 година, херцозите на Остенбург се стремели да поддържат трудното равновесие в отношенията си с Франция, Германия и Бургундия. Политиката на Остенбург събудила подозренията на френския крал Шарл VII, който се безпокоял, че мощното херцогство Бургундия, което се опитвало да получи статута на независимо кралство, може да анексира Остенбург. В този водовъртеж от дворцови интриги, политически съюзи и тайни договори, опасенията на французите нараснали след сключения през 1464 година брак между Фердинанд, син и наследник на херцог Вилхелмус Остенбург, и Беатрис Бургундска, племенница на Филип Добрия и братовчедка на бъдещия херцог на Бургундия Шарл Смели.
И така, през тези решаващи за бъдещето на Европа години, две непримирими фракции враждували в двора на Остенбург: привържениците на Бургундия, които настоявали да бъде сключен съюз със съседното, по-силно херцогство, и профренската фракция, която крояла заговори за повторно връщане в границите на Франция. До самата му смърт през 1474 година, бурното управление на Фердинанд Остенбургски било белязано от противостоянието на тези две фракции.
Хулия остави папката на пода и седна, обвила коленете си с ръце. Цареше абсолютна тишина. Тя поседя така, съвсем неподвижно, после стана и отиде при картината. Quis necavit equitem. Без да докосва повърхността, тя плъзна пръст по продължение на скрития надпис, покрит със слоеве зелена боя, избрана от Ван Хойс за покривката на масата. Кой уби конника? Фактите, които Алваро й беше дал, придаваха ново значение на думите — значение, което сега, на бледата светлина на малката лампа, изглеждаше зловещо. Хулия доближи лицето си колкото бе възможно повече до лицето на RUTGIER AR. PREUX. Независимо дали това бе Роже д’Арас или не, Хулия бе убедена, че скритият надпис се отнася до него. Вероятно ставаше дума за някаква гатанка, но тя все още не можеше да си изясни участието на шахматната партия, която играеха двамата. Играеха. Може би в крайна сметка всичко беше някаква игра.