— Здравей, Сесар.
— Здравей, принцесо.
Сесар беше прехвърлил петдесетте — Хулия така и не успя да изтръгне от него признание за истинската му възраст — и имаше присмехулно усмихнатите сини очи на палаво дете, чието най-голямо удоволствие е да отправя предизвикателства към света, в който е било принудено да живее. Имаше сребристобяла коса, която падаше на идеално подредени вълни по раменете му — Хулия подозираше, че я боядисва от години — и все още бе в отлична форма, само бе понатежал малко в бедрата. Носеше винаги безупречно ушити костюми — единственото възражение, което би могло да се отправи към тях бе, че са малко екстравагантни за неговата възраст. Никога не носеше вратовръзка, дори в най-тържествени случаи — само великолепни италиански шалове над разтворената яка на неизменните копринени ризи с инициалите му, избродирани в бяло или синьо под сърцето. Широтата и нивото на културата му Хулия не бе срещала у никой друг. Сесар беше идеалното въплъщение на афоризма, че във висшето общество крайната учтивост е само крайно рафиниран израз на презрение към околните. От хората, които заобикаляха Сесар, а може би от цялото човечество, само Хулия можеше да се наслаждава на тази съвършена учтивост, съзнавайки, че не е обект на презрението му. Откакто се помнеше, Сесар бе за нея някакъв странен хибрид между баща, довереник, приятел и изповедник, без обаче да се бе вживявал изцяло в някоя от тези роли.
— Имам проблем, Сесар.
— Извинявай, но в такъв случай е редно да се каже, че ние имаме проблем. Разказвай.
И Хулия разказа всичко, без да пропусне каквото и да било, включително скрития надпис — факт, на който Сесар реагира с леко повдигане на веждите. Седяха до вратата с витража, Сесар леко се беше привел към нея, кръстосал крака, поставил небрежно едната си ръка със златен пръстен с великолепен топаз, върху другата, на която носеше часовник „Патек Филип“. Тази изискана и непринудена поза (макар че може би някога я беше заучавал) неминуемо пленяваше обърканите млади мъже, търсещи необичайни усещания — художници, скулптори, подрастващи творци, които Сесар вземаше под крилото си и поддържаше с упоритост и постоянство, които, трябва да се отбележи, далеч надхвърляха периода на сантименталната му привързаност.
— Животът е кратък, а красотата — преходна, принцесо. — Всеки път, когато Сесар заговореше с този поверителен тон, почти шепнейки, думите му бяха оцветени от лека меланхолия. — Би било грешно да се вкопчваш в красотата завинаги. Красиво е да научиш едно малко врабче да лети, защото неговата свобода предполага раздялата с теб. Разбираш ли какво искам да ти кажа с това сравнение?
Както си бе признала веднъж съвсем открито, което накара Сесар, отчасти поласкан, отчасти развеселен, да я обвини, че разиграва сцена на ревност, Хулия смътно се дразнеше от всички тези малки врабчета, пърхащи около него. Единствено привързаността й към него и разумната увереност, че той има право да живее така, както намери за добре, я възпираше да дава воля на раздразнението си. Менчу често казваше, с обичайната си липса на такт: „Ти, мила, страдаш от комплекс на Електра, маскиран като Едипов комплекс, или обратното…“ Метафорите на Менчу, за разлика от тези на Сесар, бяха винаги недвусмислени.
Когато Хулия завърши своя разказ за историята на картината, Сесар продължи да мълчи, обмисляйки чутото. Не изглеждаше изненадан — нищо, свързано с изкуството, не можеше да го изненада, особено на тази възраст, — но присмехулните искрици в очите му бяха отстъпили място на проблясък на жив интерес.
— Фантастично — отбеляза той накрая и Хулия веднага разбра, че ще може да разчита на него. Още от детските й години тази дума означаваше началото на ново приключение, съучастничество в изследването на някоя тайна: като пиратското съкровище, картата, която уж се криеше в чекмеджето на бюрото от времето на кралица Исабела, или като онзи портрет на дамата с дантелената рокля, приписван на Енгр, за който Сесар бе съчинил цяла история — как любимият й бил хусарски офицер и загинал при Ватерло с нейното име на уста. Хванала Сесар за ръка, Хулия беше преживяла стотици такива приключения в стотици различни животи, и всяко от тях я бе учило да цени красотата, нежността и себеотрицанието, както и деликатната, чиста наслада, изпитвана при съзерцанието на произведение на изкуството, било то полупрозрачната повърхност на фин порцелан или скромното отражение на слънчев лъч върху стена, пречупено през съвършен кристал, за да представи целия си блестящ спектър от цветове.