Менчу въздъхна мелодраматично и заяви, че ще трябва да извади залъка от устата на Макс, но била сигурна, че ще стигнат до някакво споразумение. Приятелството си е приятелство. Тя хвърли поглед към вратата и доби заговорнически вид.
— За вълка говорим…
— Макс ли имаш предвид?
— Не ставай гадна. Макс не е вълк, а сладурче. — Тя погледна крадешком встрани, подканяйки Хулия да проследи посоката на погледа й. — Пако Монтегрифо от „Клеймор’с“. Влезе току-що. И вече ни забеляза.
Монтегрифо беше директор на мадридския клон на „Клеймор’с“. Беше около четиридесетте, висок, привлекателен, обличаше се със строгата елегантност на италиански принц. Пътят на косата му беше съвършен, също както и вратовръзката. Когато се усмихваше, лъсваха много зъби, малко прекалено съвършени, за да бъдат истински.
— Добър ден, уважаеми дами. Какво съвпадение!
Той остана прав, докато Менчу го представяше.
— Виждал съм някои от вашите работи — обърна се той към Хулия, когато разбра, че тя ще реставрира Ван Хойс. — Мога да ги определя само с една дума: съвършени.
— Благодаря.
— Убеден съм, че работата ви по „Шахматната партия“ няма да отстъпи от този висок стандарт. — Белите му зъби отново лъснаха в професионална усмивка. — На тази картина възлагаме големи надежди.
— Ние също — отбеляза Менчу. — По-големи, отколкото предполагате.
Монтегрифо сигурно забеляза остротата на забележката й, защото изражението на кафявите му очи се промени. „Не е глупав“, каза си Хулия, посочвайки празния стол. Монтегрифо каза, че имал среща, но щели да го почакат няколко минути.
— Мога ли?
Той направи знак на минаващия сервитьор, че няма да поръчва нищо, и седна срещу Менчу. Поведението му бе все така сърдечно, но се долавяше предпазливо очакване — сякаш се ослушваше да долови някаква фалшива нота.
— Някакъв проблем ли има? — попита той спокойно.
Менчу поклати глава. Нямало проблем — всъщност нищо особено. Никакъв повод за безпокойство. Монтегрифо съвсем не изглеждаше обезпокоен, видимо проявяваше само учтив интерес.
— Може би — каза Менчу след кратко мълчание, — ще се наложи да предоговорим условията на споразумението ни.
Настана неловко мълчание. Монтегрифо й отправи поглед, с какъвто сигурно гледаше купувачите, не съумяващи да сдържат вълнението си по време на наддаването.
— Уважаема госпожо, „Клеймор’с“ е сериозна фирма.
— Не се и съмнявам — каза решително Менчу. — Но изследванията на Ван Хойс извадиха на бял свят нови факти, които променят цената на картината.
— Нашите оценители не откриха нищо особено.
— Изследванията са проведени след огледа на вашите хора. Откритието… — Менчу се поколеба, което направи впечатление на Монтегрифо, — не е видимо с просто око.
Монтегрифо се обърна към Хулия със замислен вид. Очите му бяха студени като лед.
— Какво открихте? — попита той меко, като изповедник, подканящ някого да облекчи съвестта си.
Хулия погледна неуверено към Менчу.
— Не мисля, че…
— Нямаме правомощия да говорим за откритието — намеси се Менчу, идвайки й на помощ. — Поне не сега. Чакам инструкции от моя клиент.
Монтегрифо поклати замислено глава и стана. Изражението му на светски човек остана непоклатимо.
— Ще видя какво мога да направя. Ако ме извините…
Нямаше притеснен вид. Просто изрази надежда — без да откъсва очи от Хулия, въпреки че думите му бяха отправени към Менчу — че „откритието“ няма да се отрази на сегашното им споразумение. Сбогува се любезно, тръгна между масите и седна някъде в другия край на залата.
Менчу се взираше разкаяно в чашата си.
— Оплесках всичко.
— Защо? Той щеше да разбере рано или късно.
— Не познаваш Пако Монтегрифо. — Тя хвърли поглед към него над ръба на чашата си. — Може и да не прави такова впечатление, с тези изискани маниери и привлекателен вид, но ако знаеше за дон Мануел, щеше да нахлуе моментално при него и да се опита да ни отреже от сделката.
— Мислиш ли?
Менчу се засмя саркастично. Животоописанието на Пако Монтегрифо не криеше тайни за нея.
— Умее да говори и да се държи, но няма никакви скрупули и може да надуши добрата сделка от четиридесет километра — тя цъкна възхитено с език. — Говори се също, че е замесен в незаконен износ на произведения на изкуството, и че е достигнал съвършенство в подкупването на селски свещеници.