— Въпреки всичко прави добро впечатление.
— Така си вади хляба.
— Само не мога да разбера защо, след като твърдиш, че има такава съмнителна репутация, не си отишла при друг аукционер.
Менчу сви рамене. Животът и делото на Пако Монтегрифо нямаха нищо общо с това. Аукционната къща „Клеймор’с“ имаше безупречна организация.
— Спала ли си с него?
— С Монтегрифо? — Менчу се задави от смях. — Не, мила. Не е мой тип.
— Струва ми се привлекателен.
— От възрастта ти е, мойто момиче. Аз си падам по нещо по-грубичко, като Макс — от този тип момчета, дето имаш чувството, че може и да ти обършат някой. Повече ги бива в леглото и в крайна сметка излизат по-евтино.
— Разбира се, вие сте прекалено млади, за да си спомняте.
Седяха и пиеха кафе край малка лакирана китайска масичка, близо до балкон, преливащ от зеленина. Откъм старинния грамофон се разнасяха звуците на „Музикална жертва“ от Бах. От време на време дон Мануел Белмонте млъкваше и се заслушваше, когато някоя фраза привличаше вниманието му. Тогава започваше леко да барабани в такт по металната облегалка на инвалидния стол. Челото и ръцете му бяха осеяни със старчески петна. Изпъкнали, възлести сини вени се очертаваха по китките и шията му.
— Трябва да е било към 1940 година — продължи той. Сухите му, напукани устни се извиха в тъжна усмивка. — Времената бяха тежки и ние разпродадохме почти цялата си колекция. Особено ясно си спомням един Муньос Дегрен21 и един Мурильо22. Горката ми Ана, Бог да упокои душата й, така и не можа да преживее раздялата с Мурильо. Беше една прелестна малка мадона, много прилична на онези от „Прадо“. — Той притвори очи, сякаш се опитваше да възстанови по памет картината. — Купи я един офицер от действащата армия, който после стана министър. Мисля, че се казваше Гарсия Понтехос. Действително се възползва от затруднението ни, мръсникът му с мръсник. Купи я на безценица.
— Трябва да е било много мъчително — да загубите всичко това. — Менчу говореше с подходящо за случая разбиране. Седеше точно срещу Белмонте, предлагайки неограничен поглед върху краката си. Инвалидът кимна примирено — жест, явно заучен отпреди години. Така кима човек, който е научил много, но с цената на собствените си илюзии.
— Нямахме друг изход. Дори приятелите ни и семейството на жена ми ни обърнаха гръб след войната. Принудиха ме да освободя мястото на диригент на мадридския филхармоничен оркестър. По онова време, който не беше с тях, беше против тях. Аз определено не бях с тях.23
Той отново замълча и като че ли отново се заслуша в музиката, долитаща от ъгъла на стаята. Грамофонът беше заобиколен от купчина стари плочи. Над него висяха гравюри в еднакви рамки — портрети на Шуберт, Верди, Бетовен и Моцарт. Миг по-късно погледна отново към Хулия и Менчу, примигвайки удивено, като че ли се връщаше от много далеч и не бе очаквал да ги намери на същото място.
— После получих удар и нещата се усложниха допълнително. За щастие все още разполагахме с наследството на жена ми, което никой нямаше право да й отнеме. Успяхме да задържим жилището, някои мебели и две-три добри картини — една от тях е „Шахматната партия“. — Той загледа тъжно празното място на стената, светлия правоъгълник върху тапета, стърчащия пирон, и потри брадичката си, върху която стърчаха няколко бели косъма, измъкнали се от бръснача. — Винаги е била любимата ми картина.
— От кого я наследихте?
— От друг клон на фамилията — Монкада. От един прачичо. Монкада е второто фамилно име на Ана. Един от прадедите й, Луис Монкада, бил квартирмайстор на Алесандро Фарнезе24 — в края на шестнайсети век… Трябва да е бил любител на изкуството.
Хулия прегледа документацията, която държеше на коленете си.
— Тук пише „Придобита през 1585 година, вероятно в Антверпен, по време на падането на Фландрия и Брабант“.
Старият човек кимна, като че сам бе присъствал на покупката.
— Точно така. Може да е била военен трофей, отмъкнат при плячкосването на някой град. Хората от полка на въпросния прачичо надали са имали обичая да чукат по вратите и да дават разписки.
Хулия продължаваше да прелиства документацията.
— Няма по-ранни данни за картината — отбеляза тя. — Спомняте ли си някакви семейни легенди за нея, нещо, предавано от поколение на поколение?
21
Антонио Муньос Дегрен (1840 — 1924) — испански художник, преподавал живопис в Мадрид; приятел на семейството на Пикасо. — Б.пр.
22
Бартоломе Естебан Мурильо (1618 — 1682) — най-популярният представител на испанския барок в живописта. Картините му имат предимно религиозни сюжети. — Б.пр.
23
Става дума за края на Испанската гражданска война (1936 — 1939), завършила с установяване на диктатурата на генерал Франко. — Б.пр.
24
Алесандро Фарнезе, херцог на Парма и Пиаченца (1545 — 1592) — регент на Нидерландия от 1578 до 1592 г. — Б.пр.