Белмонте поклати глава.
— Не, не знам нищо друго. В семейството на жена ми, когато говореха за тази картина, винаги казваха „фламандския майстор“ или „картината Фарнезе“ — несъмнено е тръгнало така поради произхода й. През двадесет и трите години, докато е била изложена в „Прадо“, е споменавана със същите имена. Бащата на жена ми успял да си я върне през 1923 година благодарение на Примо де Ривера25, който бил приятел на семейството. Тъстът ми много държеше на „Шахматната партия“ — може би защото той самият беше добър шахматист. Затова, когато жена ми я наследи, не пожела да я продаде.
— А сега? — попита Менчу.
Старецът помълча, загледан в чашата си, като че ли не беше чул въпроса.
— Сега всичко е различно — каза той най-сетне. Като че ли се присмиваше сам на себе си. — Аз съм същинска развалина, това поне е сигурно. — Той плесна с длан безполезните си крака. — Племенницата ми, Лола, и съпругът й се грижат за мен, и аз съм длъжен да им се отплатя по някакъв начин, не мислите ли?
Менчу измънка някакво извинение. Не искала да проявява недискретност. Това си било семейна работа.
— Няма защо да се извинявате. — Белмонте вдигна опрощаващо ръка. — То си е съвсем разбираемо. Картината струва доста, а не върши работа никому, като си виси така у дома. Племенницата ми и мъжът й казват, че имат нужда от парична помощ. Лола получава пенсията на баща си, но мъжът й, Алфонсо… — Той погледна към Менчу, сякаш я подканяше да го разбере. — Вие поне го познавате; не е работил нито ден през живота си. Що се отнася до мен… — саркастичната усмивка отново се появи на устните му. — Ако ви кажа какви данъци плащам ежегодно, само и само за да запазя това жилище и да продължавам да живея в него, ще се ужасите.
— Хубав квартал — каза Хулия. — И къщата е много красива.
— Да, но пенсията ми е мизерна. Затова продавам един по един малките си спомени. Картината ще ми даде възможност да си отдъхна за известно време.
Той помълча замислено, с отпусната глава. Не изглеждаше особено потиснат. Напротив, цялата история сякаш го забавляваше, като че ли в нея имаше нещо смешно, което само той бе в състояние да оцени. Може би това, което на пръв поглед си беше вулгарно изнудване от страна на племенницата му и съпруга й, за него беше своеобразен експеримент — като че ли наблюдаваше докъде ще стигнат роднините му с вечното „чичо това и чичо онова; ние изпълняваме дълга си, винаги правим, каквото можем; пенсията ти покрива само половината от разходите; ще се чувстваш по-добре в някой дом, където можеш да общуваш със свои връстници; срамота е като си помислиш за всички тези картини, които просто си висят на стената“. Сега, използвайки картината на Ван Хойс за стръв, Белмонте сигурно се чувстваше по-уверен. Инициативата отново беше у него след дългогодишни унижения. Вероятно се надяваше веднъж завинаги да си разчисти сметките с роднините си с помощта на картината.
Хулия му предложи цигара. Той й се усмихна с благодарност, но се поколеба.
— Всъщност не би трябвало. Лола ми разрешава само по едно кафе с мляко и една цигара дневно.
— По дяволите Лола — заяви Хулия спонтанно, което учуди и самата нея. Менчу също я погледна стреснато, но старият човек явно не се впечатли особено. Хвърли към нея поглед, в който можеха да се забележат заговорнически искрици, които почти веднага изгаснаха, и протегна тънките си пръсти. Навеждайки се през масата, за да запали цигарата му, Хулия каза:
— По повод картината… Възникна нещо неочаквано.
Старецът вдъхна блажено дима, задържа го възможно най-дълго в дробовете си и притвори очи.
— Неочаквано приятно или неочаквано неприятно?
— Приятно. Открихме под горните слоеве боя оригинален надпис. Откриването му ще увеличи цената на картината. — Тя се облегна усмихнато в стола си. — От вас зависи как ще постъпим.
Белмонте гледаше ту Менчу, ту Хулия, като че ли правеше някакво свое сравнение или се разкъсваше между две привързаности. Накрая явно взе решение. Дръпна силно от цигарата и отпусна ръце върху коленете си с доволен вид.
— Вие явно сте не само хубава, но и умна — обърна се той към Хулия. — Хващам се на бас, че дори харесвате Бах.
— Обичам Бах.
— Моля ви, кажете ми какъв е надписът.
И Хулия му каза.
— Кой би си помислил? — Белмонте, все още невярващ, поклати глава след настъпилото дълго мълчание. — Толкова дълги години съм гледал тази картина и нито за миг не ми е минало през ума… — Той хвърли бърз поглед към мястото, където бе висяла картината на Ван Хойс, с доволна усмивка на уста. — Значи художникът е обичал загадките.
25
Мигел Примо де Ривера, маркиз де Естеля (1870 — 1930) — генерал, държавник, установил авторитарен и националистичен режим в Испания от 1923 до 1930 г. — Б.пр.