— Казах ти, не се бъркай.
Алфонсо бавно се обърна към нея. Чертите му се изостриха и той съвсем заприлича на лисица. Усмивката му режеше като нож. Хулия си помисли, че може би не е чак толкова безобиден, колкото изглежда на пръв поглед. Не би било разумно да имаш сметки за разчистване с човек, който е в състояние да се усмихва по този начин.
— Не ставай смешна… скъпа.
Това „скъпа“ съвсем не прозвуча нежно и Лола явно го осъзна най-ясно от всички присъстващи. Беше очевидно как се насилва да прикрие гнева и унижението си. Менчу пристъпи напред, решена да се намеси в схватката.
— Вече говорихме по въпроса с дон Мануел — заяви тя. — Той е съгласен.
Инвалидът, сключил ръце в скута си, наблюдаваше размяната на реплики от стола си като наблюдател, решен да остане сред публиката, но изпълнен със злорад интерес.
„Какви странни хора!“ — каза си Хулия.
— Точно така — старецът не се обърна конкретно към никого. — Дадох съгласието си. Принципно.
Племенницата кършеше ръце и гривните по китките й звънтяха. Или беше силно обезпокоена, или просто страшно ядосана. Може би и двете едновременно.
— Чичо, това е нещо, което трябва да обсъдим. Не се съмнявам в добрите намерения на тези дами…
— Млади дами — добави усмихнато съпругът й, продължавайки да гледа Хулия.
— Добре де, млади дами — Лола говореше с усилие, едва удържайки гнева си, — но беше редно да поискат и нашето мнение.
— Доколкото става дума за мен — заяви Алфонсо, — те имат благословията ми.
Менчу открито разучаваше Алфонсо и се канеше да каже нещо, но се отказа и погледна към племенницата.
— Чухте какво каза съпругът ви.
— Не ме интересува какво е казал. Аз съм законната наследница.
Белмонте вдигна ръка в ироничен жест, сякаш молеше за разрешение да се намеси.
— Аз съм още жив, Лола. Ще си получиш наследството, когато му дойде времето.
— Амин — допълни Алфонсо.
Племенницата вирна острата си брадичка и впери отровния си поглед в Менчу. За миг на Хулия й се стори, че се кани да се нахвърли върху приятелката й. Дългите нокти и хищната птича физиономия й придаваха опасен вид. Хулия се приготви за сблъсъка. Сърцето й заби по-бързо. Когато беше малка, Сесар я научи на някои мръсни номера, много подходящи, когато ти се налага да убиваш пирати. За щастие склонността на племенницата към насилие се ограничи само до погледа й и в начина, по който се обърна и напусна стаята.
— Ще се разправям допълнително с вас — заяви тя и гневното чаткане на токчетата й заглъхна по коридора.
Все така с ръце в джобовете, Алфонсо се усмихваше спокойно и невъзмутимо.
— Не й обръщайте внимание — каза той и се обърна към Белмонте. — Нали така, чичо? Може да ви се струва невероятно, но всъщност Лолита има златно сърце. Същинско ангелче е.
Белмонте кимна разсеяно. Явно мислеше за нещо друго. Погледът му беше прикован в светлия правоъгълник на стената, като че ли там се бяха появили тайнствени знаци, които единствено неговите уморени очи можеха да разчетат.
— Значи познаваш Алфонсо от по-рано — отбеляза Хулия веднага щом излязоха на улицата.
Менчу, която се беше загледала в една витрина, кимна.
— Да, има доста време оттогава — каза тя и се наведе да види цената на някакви обувки. — Три или четири години, струва ми се.
— Сега ми стана ясно, не старецът ти е предложил да посредничиш за картината, а Алфонсо.
Менчу се усмихна накриво.
— Първа награда по отгатване, скъпа. Както ти би се изразила с изискания си език, имахме връзка. Беше доста отдавна, но когато възникнал проблемът с Ван Хойс, господинът бил така любезен да се сети за мен.
— Защо не е предпочел да предложи картината директно на аукционерите?
— Защото никой не би му поверил преговорите, включително и дон Мануел. — Тя се разсмя. — Алфонсито Лапеня, прочутият картоиграч и плейбой — та той дължи пари и на ваксаджийчетата! Преди няколко месеца затворът му се размина на косъм — беше нещо във връзка с издаване на чекове без покритие.
— От какво живее?
— Най-вече от парите на жена си, припечелва и от по-непредпазливи хора, както и благодарение на това, че изобщо не познава чувството на срам.
— И разчита, че продажбата на Ван Хойс ще го измъкне от кашата?
— Именно. Умира от нетърпение да превърне картината в малки купчини чипове, подредени върху зелено сукно.