— Струва ми се изключително неприятна личност.
— Той си е такъв. Но аз имам слабост към мошениците и харесвам Алфонсо. — Тя се позамисли. — Въпреки че, доколкото си спомням, техниката му едва ли заслужава някакво отличие. Малко е… как да кажа? — Тя затърси подходящата дума. — Липсва му въображение. Изобщо не може да се сравнява с Макс. Монотонна история, нали разбираш — от този тип, дето чукат и бягат. Но пък човек може добре да се посмее с него. Знае ужасно много мръсни вицове.
— Жена му знае ли за теб и него?
— Предполагам, че усеща нещо. В никакъв случай не е глупава. Затова и ме изгледа така, противната му крава.
3.
Една шахматна загадка
Тази благородна игра има дълбини, в които, уви, е затънала не една възвишена душа.
— Струва ми се — каза Сесар, — че ни се налага да решим една шахматна задача.
Обсъждаха картината от половин час. Сесар се беше облегнал на стената, хванал чашата джин с лимон между палеца и показалеца си, Менчу лениво се изтягаше на канапето, а Хулия се беше разположила на килима с пепелник между краката и гризеше ноктите си. Тримата се взираха в картината, като че ли гледаха телевизионен екран. Цветовете на творбата на Ван Хойс тъмнееха пред очите им, докато последните отблясъци на слънчевата светлина чезнеха от таванския прозорец.
— Няма ли някой да запали лампата? — предложи Менчу. — Имам чувството, че постепенно ослепявам.
Сесар натисна копчето зад гърба си и индиректното осветление заструи от всички страни, връщайки живота и цветовете на Роже д’Арас, както и на херцога и херцогинята на Остенбург. Почти едновременно с това дългото месингово махало на стенния часовник се залюля и той отброи осем удара. Хулия извърна глава, напрягайки се да чуе несъществуващи стъпки по стълбите.
— Алваро закъснява — каза тя и Сесар направи гримаса.
— Колкото и да закъснее този простак — измърмори той под нос, — за мен все пак ще дойде прекалено рано.
Хулия го изгледа с укор.
— Обеща ми да се държиш добре. Не забравяй.
— Няма да забравя, принцесо. Ще възпирам човекоубийствените си пориви, но само от обич към теб.
— Ще съм ти вечно благодарна.
— Искрено се надявам да е така. — Той погледна часовника на китката си, като че ли нямаше вяра на стенния, който сам беше подарил на Хулия. — Тази свиня не се отличава с особена точност, нали?
— Сесар!
— Добре, скъпа. Млъквам.
— Напротив, продължавай да говориш. — Тя посочи картината. — Тъкмо казваше нещо за шахматна задача.
Сесар кимна. Направи театрална пауза, навлажни устни, отпивайки малка глътка джин, после ги избърса с безупречно бялата кърпичка, която извади от джоба си.
— Нека обясня за какво става дума. — Той хвърли поглед към Менчу и въздъхна леко, — и на двете. Надписът съдържа една подробност, на която досега не бяхме обърнали внимание, поне аз не бях. Quis necavit equitem може наистина да бъде преведено като „Кой уби конника, респективно рицаря“, и това, в комбинация с фактите, с които разполагаме, ни навежда на мисълта, че става дума за гатанка, свързана с убийството на Роже д’Арас. Само че фразата може да бъде преведена и по друг начин. — Той се вгледа замислено в картината, преценявайки стойността на аргументите си. — Както знаете, шахматната фигура, позната ни под името „кон“, в Средновековието е била наричана „конник“… В много европейски езици названието е останало същото и досега. На английски например фигурата се нарича knight, „рицар“. Ако си послужим с шахматна терминология, въпросът може да бъде не „Кой уби конника?“, а „Кой плени, респективно взе коня?“.
Никой не проговори. Накрая Менчу наруши мълчанието. Лицето й издаваше разочарование.
— Дотук с големите ни надежди. Съчинихме цяла история от някаква глупост.
Хулия, която се взираше съсредоточено в Сесар, поклати глава.
— Ни най-малко, загадката си съществува. Нали така, Сесар? Роже д’Арас е бил убит, преди да бъде нарисувана картината. — Тя стана и посочи единия й ъгъл. — Виждате ли? Ето датата, на която е била завършена: Petrus Van Huys fecit me, anno MCDLXXI26. Две години след смъртта на Роже д’Арас, Питер Ван Хойс решава да си послужи с една заплетена игра на думи, рисувайки картина, на която присъстват и убиецът, и жертвата. — Тя помълча, защото току-що й беше хрумнала нова идея. — А може би и мотивът за престъплението — Беатрис Бургундска.