— Чист Ренесанс — повтори тя, наслаждавайки се едновременно на думите си и на напитката. — Не ти ли напомня на някоя от онези фантастични италиански бронзови статуи?
Хулия кимна неуверено. Двете бяха стари приятелки, но лекотата, с която Менчу съумяваше да придаде неподозиран подтекст на най-обикновените коментари, никога не преставаше да я удивлява.
— Италианските бронзови статуи — имам предвид оригиналите — излизат доста по-евтино.
Резкият смях на Менчу прозвуча цинично.
— По-евтино от Макс ли? Убедена съм, че е така. — Тя въздъхна драматично и лапна маслинката от мартинито. — Микеланджело е имал късмет — моделирал ги е голи. Не му се е налагало да покрива сметките им за дрехи през „Американ Експрес“.
— Никой не те кара да му плащаш сметките.
— Там е работата, мила — клепачите на Менчу потрепнаха театрално. — Проблемът е тъкмо в това, че никой не ме кара. Разбираш ли…
Тя допи питието си, демонстративно отделила малкия пръст от чашата. Правеше го нарочно, само и само за да провокира околните. Менчу беше вече към петдесетте и изповядваше твърдото убеждение, че секс може да се открие във всичко, включително и в най-деликатните отсенки на едно произведение на изкуството. Може би точно затова оглеждаше мъжете със същия пресметлив и алчен поглед, с който преценяваше икономическия потенциал на някоя нова картина. Сред хората, които я познаваха, галеристката Рок бе известна с това, че никога не пропуска да си присвои нещо, събудило интереса й — било то картина, мъж, или доброкачествен кокаин. Тя все още беше привлекателна, въпреки че възрастта й правеше все по-забележими някои „естетически анахронизми“, както казваше Сесар. Менчу не можеше да се примири с мисълта, че остарява — просто не желаеше това да й се случи. И, предизвиквайки сама себе си, се бореше с годините, култивирайки добре пресметната вулгарност в избора на тоалети, грим и любовници. Що се отнася до работата й, тя беше убедена, че търговците на произведения на изкуството и антикварите не са нищо повече от претенциозни вехтошари, и затова не пропускаше да демонстрира липса на култура, която далеч не отговаряше на истината. Менчу умишлено бъркаше епохи в развитието на изкуството и литературни препратки, подигравайки се открито на затвореното, изискано общество, в което протичаше професионалният й живот. Вършеше това предизвикателно, със същата откровеност, с която веднъж бе заявила, че е преживяла най-върховния оргазъм през живота си, мастурбирайки пред репродукция на „Давид“ от Донатело. С изисканата си и малко женствена жестокост Сесар бе отбелязал, че това е единственият случай в живота на Менчу, когато е съумяла да прояви добър вкус.
— Какво ще правим с Ван Хойс? — попита Хулия.
Менчу се взря в рентгеновите снимки, поставени на масата между чашата с коктейла и кафето на приятелката й. На очите си беше сложила сини сенки, в тон със синята, прекалено къса рокля. Хулия си помисли без всякаква злоба, че преди двадесет години Менчу сигурно е изглеждала чудесно в синьо.
— Още не съм решила — каза Менчу. — „Клеймор’с“ имат намерение да я извадят на търг в сегашния й вид. Трябва да преценим как ще се отрази надписът върху стойността й.
— Помисли си само какво би могло да означава това.
— Същинска мечта. Ударила си джакпота, и още не го съзнаваш.
— Консултирай се със собственика.
Менчу пъхна снимките обратно в плика и кръстоса крака. Двама млади мъже, които пиеха аперитивите си на бара, хвърлиха заинтересувани погледи към загорелите й бедра. Хулия се повъртя раздразнено на мястото си. Обикновено безогледният начин, по който Менчу осигуряваше специални ефекти за мъжката аудитория, само я забавляваше. Понякога обаче тези демонстрации й се струваха излишни. Погледна омегата, чийто квадратен циферблат носеше от вътрешната страна на китката си. Май беше прекалено рано за ревю на фино бельо.
— Собственикът няма да създава проблеми — поясни Менчу. — Той е едно очарователно старче, приковано на инвалиден стол. Ако надписът ще увеличи печалбата му, това би могло само да го радва… Но племенницата му и съпругът й са същински пиявици.