Макс продължаваше да разговаря на бара, но не забравяше служебните си задължения и от време на време се обръщаше, за да отправи лъчезарна усмивка към Менчу и Хулия. „Да не си говорим за пиявици“ — помисли си Хулия, но се отказа да облече мисълта си в думи. Не че Менчу би се впечатлила особено — отношението й към мъжете се отличаваше със забележителен цинизъм, — но Хулия имаше непоклатим усет за приличие, който винаги я възпираше от крайни изказвания.
Изгубила интерес към Макс, тя каза:
— До търга остават само два месеца. Няма да ми стигне времето да сваля лака, да открия надписа и да поставя нов лак. Ще трябва време и за историческата документация на лицата, изобразени на картината, и за писането на доклада за тях. Няма да е зле да получим разрешението на собственика колкото е възможно по-скоро.
Менчу се съгласи. Никога не си позволяваше да бъде повърхностна в професията си — там проявяваше ловкостта на дресиран плъх. В случая тя беше посредник на продажбата, тъй като собственикът на Ван Хойс нямаше никаква представа от пазара на произведения на изкуството. Тя водеше от негово име преговорите с мадридския клон на аукционната къща „Клеймор’с“.
— Ще му се обадя утре. Казва се дон Мануел Белмонте, на седемдесет години е, и твърди, че е очарован да работи с такава привлекателна млада жена с толкова добър търговски нюх.
Имаше и нещо друго, допълни Хулия. Ако новооткритият надпис имаше някаква връзка с историческите личности, изобразени на картината, „Клеймор’с“ със сигурност щяха да използват това, за да увеличат първоначалната й цена на търга.
— Успя ли да се добереш до някаква документация?
— Не намерих почти нищо ново. — Менчу изду устни, опитвайки се да си припомни нещо. — Дадох ти всичко, с което разполагам, заедно с картината. Ще се наложи да се поровиш сама.
Хулия отвори чантата си и се зае да рови излишно дълго за цигарите си. Накрая извади бавно една и погледна към приятелката си.
— Можем да попитаме Алваро.
Менчу повдигна вежди и моментално заяви, че тази идея я превръща в камък — или може би в сол, като жената на Ной, или май беше на Лот? Абе жената на оня дръвник, на който не му харесвало да живее в Содом.
— Всъщност това си е твоя работа — допълни тя с глас, пресипнал от любопитство. Беше в състояние да долови нарасналото напрежение в атмосферата. — В края на краищата ти и Алваро…
Тя умишлено не довърши фразата и доби израз на преувеличена загриженост — винаги се държеше така, когато в разговора ставаше дума за любовните истории на други хора, които според нея нямаха никакви защитни сили, за да се справят с такива неща.
Хулия отвърна невъзмутимо на погледа й и каза само:
— Той е най-добрият историк, когото познаваме. Изобщо не става дума за мен, а за картината.
Менчу се престори, че обмисля сериозно въпроса, после кимна. Разбира се, че решението трябваше да вземе Хулия. Но ако тя беше на нейно място, не би отишла при него. In dubio pro reo, както казваше онзи стар педант Сесар. Или беше in pluvio3!
— Уверявам те, че що се отнася до Алваро, съм напълно излекувана.
— Миличка, има неизлечими болести. При това една година не означава нищо, както се пее в песента.
Хулия не съумя да потисне усмивката си, въпреки че се присмиваше сама на себе си. Преди година беше приключила дългата й връзка с Алваро, а Менчу знаеше всичко за любовта им. Тъкмо Менчу, макар и неволно, бе произнесла окончателната присъда, която много точно формулираше проблема: „В крайна сметка, мила моя, жененият мъж винаги се връща при жена си. Очевидно всички тези години, прекарани в раждания и пране на гащи, се оказват решаващият фактор.“
— Просто така са създадени — беше довършила тя между две смъркания, долепила нос до тясната ивица бял прашец. — Дълбоко в себе си са отблъскващо верни. — Ново смъркане. — Копелета.
Хулия издиша плътен облак дим и бавно допи остатъка от кафето си, внимавайки да не разлее нищо. Краят на тази връзка се беше оказал особено болезнен — след последните думи и последното хлопване на вратата. Болката не изчезна дълго след това. Два-три пъти, когато се бяха сблъсквали случайно с Алваро на лекции или в музеи, двамата се държаха забележително твърдо. „Добре изглеждаш“, „Справям се“. В крайна сметка, и двамата се имаха за цивилизовани хора, които, като изключим общото минало, споделяха и интереса си към света на изящните изкуства. Накратко казано, държаха се като възрастни, зрели хора.
3
In dubio pro reo (лат.) — „При съмнение в полза на обвиняемия“ — принцип от римското право — падежна форма на pluvis (лат.) — „дъжд“. — Б.пр.