Но това се случи много по-късно от първата им среща в университета. По онова време все още нямаше отклонения от предвидения сценарий. Ритуалът се развиваше по добре утъпкан път, но независимо от това се оказа неочаквано удовлетворяващ. Хулия бе имала и други любовни истории, но никога до онзи първи следобед, който двамата с Алваро прекараха в едно тясно хотелско легло, тя не бе изпитвала нуждата да каже някому „обичам те“, и то по такъв мъчителен, разкъсващ сърцето начин. Чу се сякаш отстрани да произнася думите с радостна изненада — думи, които винаги бе отказвала да произнесе, а сега повтаряше с глас, който едва разпозна като своя собствен, с нещо средно между въздишка и стенание. И тъй, когато една сутрин се събуди, заровила лице в гърдите му, тя внимателно повдигна разрошените кичури от лицето му и дълго време го гледа как спи, заслушана в леките удари на сърцето му, докато най-сетне и той отвори очи и й се усмихна. В този момент Хулия разбра с абсолютна сигурност, че го обича. Разбра също, че ще обича и други мъже, но никога няма да изпита към друг това, което изпитваше сега към него. Двадесет и осем месеца по-късно, месеци, които бе броила едва ли не ден по ден, настъпи мигът на мъчителното събуждане, мигът, в който се наложи да помоли Сесар да извади прочутата си носна кърпичка. „Ужасната кърпичка — както я бе нарекъл той с вечната си слабост да театралничи, но проницателен като Касандра, — кърпичката, с която си казваме сбогом завинаги.“ И това, накратко, бе тяхната история.
Една година беше достатъчна да прочисти загноилите рани, но не и да пропъди спомените — спомени, от които Хулия тъй или иначе не желаеше да се откаже. Тя бе пораснала бързо и в резултат на този процес у нея изкристализира убеждението — откровено заето от поученията на Сесар, — че животът е като скъп ресторант, в който рано или късно някой ти сервира сметката, но това не означава, че трябва да се отречеш от насладите, които са ти предложили изядените ястия.
Хулия мислеше върху тези неща, докато наблюдаваше как Алваро, седнал на бюрото си, прелиства някаква книга и си взема бележки на малки бели картончета. Външно почти не се беше променил, като изключим няколко бели косъма по слепоочията. Погледът му беше все така спокоен и интелигентен. Някога бе обичала тези очи, както и фините ръце с дълги пръсти и добре оформени нокти. Следеше пръстите му, докато той прелистваше страниците, гледаше го как държи химикалката, и с голямо притеснение дочу в себе си далечния шепот на меланхолията — нещо, което след кратък размисъл реши да приеме като нормално. Сега ръцете му не предизвикваха у нея същата реакция като преди, но въпреки всичко това бяха ръцете, галили някога тялото й. Най-дребното докосване, топлината на тялото му бяха оставили отпечатъците си върху кожата й, а тези отпечатъци не бяха изтрити от нова любов.
Опита се да възпре нахлуването на пулсиращо вълнение. Нямаше никакво намерение да става жертва на изкушението от спомена. Освен това, всички тези преживявания бяха от второстепенно значение. Не беше тук, за да буди носталгични копнежи. Затова си наложи да се съсредоточи върху това, което бившият й любовник говореше, а не върху него самия. След първоначалната неловкост Алваро беше се взрял в нея замислено, като че се опитваше да прецени значимостта на това, което я бе довело при него след толкова време. Усмихна й се топло, като стар приятел или колега, непринуден, но внимателен, и веднага се постави на нейно разположение с добре познатата си спокойна деловитост. Слушаше я мълчаливо, като само от време на време правеше добре премерени забележки с тихия си глас. Когато я видя, изненадата в погледа му бе напълно разбираема — после от нея остана само далечна следа, докато тя му задаваше въпросите си, свързани с картината — но не и с надписа, за който двете с Менчу бяха решили да не споменават нищо. Алваро потвърди, че художникът му е известен, че познава добре творбите му и съответния исторически период, но нямаше представа за предстоящото изваждане на картината на търг, нито пък, че реставрирането й е възложено на Хулия. Оказа се, че той няма нужда от цветната снимка, която Хулия му бе донесла, а освен това знаеше кои са лицата на картината. Плъзгайки показалец по страниците на един стар учебник по средновековна история, за да сравни някаква дата, той се беше задълбочил в работата си, видимо забравил за миналото, което Хулия продължаваше да вижда като призрак, изправил се между тях. Все пак, възможно е и той да чувства същото, каза си тя. Може би от негова гледна точка тя също изглеждаше отчуждена и безразлична.
— Ето — каза Алваро и Хулия се вкопчи в звука на гласа му като удавник в сламка, съзнавайки с облекчение, че не може да прави две неща едновременно — да си го припомня такъв, какъвто беше някога, и да слуша внимателно това, което й говори сега. Пропъди незабавно и без съжаление надигналата се тъга, и облекчението, изписало се на лицето й, трябва да бе толкова недвусмислено, че той я изгледа учудено, преди да се обърне отново към книгата.