Той влизаше и излизаше в различни часове. Движението на госпожа Макензи бе успокоително предсказуемо, защото тя въобще не излизаше, поне доколкото бях забелязала. Появяваше се на прага на апартамент номер едно повечето вечери, когато се прибирах, казваше „здрасти“ и влизаше обратно. Чувах звука на телевизора й през дъските на пода. На някои това може да се стори неприятно, но не и на мен; харесваше ми.
А сега, отгоре — господин Непредвидим.
Запитах се какво ли иска. Беше почти девет — неподходящо време за светско общуване. Ами ако се нуждае от помощ?
След известно време дишането ми се успокои и нормализира. Запитах се дали да не се кача и да не потропам на неговата врата. Дори проведох мислено разговор.
О, здравейте. Вие ли почукахте? Бях в банята…
Не, не става. Откъде знам, че е бил той?
За пореден път усетих как нежеланата мантра започва да се върти в ума ми:
Това не е нормално. Нормалните хора не разсъждават така.
Остави ме на мира, шибан свят. Какво въобще е нормално?
Неделя, 16 ноември 2003 г.
Дори преди да го зърна, знаех къде ще бъде.
Седеше в кафенето и четеше „Таймс“; изглеждаше привлекателен с разкопчаната на врата бяла риза, току-що взел душ.
Поколебах се и се запитах дали е добра идея да се спра и да поздравя в момента, когато той вдигна поглед от вестника. За секунда не се усмихна, а остана вторачен в мен. Запитах се какво ли се крие зад погледа му. Имах чувството, че е начало на нещо; повратна точка. Предоставяше ми се възможност да се отдалеча, но не го направих.
Той ми се усмихна, а аз прекосих фоайето и застанах до него.
— Здрасти — промълвих, като мислено отбелязах колко неубедително звуча. — Видях те в плувния басейн.
— Знам — отвърна той. — И аз те видях. — Сгъна вестника и внимателно го остави до чашата си с кафе. — Какво ще пиеш?
Да си тръгна вече не ми се струваше вариант.
— Чай, моля.
Докато той се изправяше, седнах на мястото срещу него; сърцето ми биеше лудо. Колкото и да се бях приготвяла в съблекалнята след душа точно за такъв случай, явно не беше достатъчно.
След няколко минути той се върна с малък поднос с чайниче, чаша и каничка мляко.
— Казвам се Лий — представи се и ми подаде ръка.
Вдигнах поглед и се взрях в чифт прекрасни сини очи.
— Катрин — отвърнах аз.
Ръката му беше топла, а ръкостискането — стегнато. Часове по-късно, вече легнала в леглото, още усещах аромата му върху дланта си.
Фактът, че не намерих за какво да приказвам, почти ме разсмя; при нормални обстоятелства човек трудно съумява да ме накара да млъкна. Исках да го попитам дали му е било приятно да плува, но ми се стори глупаво; исках да попитам дали е необвързан, но реших, че ще е прекалено директно; интересуваше ме дали ме е чакал нарочно. Исках да задам всички тези въпроси, но знаех отговора им — „да“, „да“ и „да“.
— Питах се как ли се казваш — сподели той. — Опитах се да отгатна, но въобще не налучках.
— Ако не приличам на Катрин, на какво приличам?
Той не бе отклонил очи от моите нито за миг.
— Вече не си спомням. Сега, като знам, че си Катрин, всяко друго име ми се струва съвсем неподходящо.
Погледът му ме смущаваше и усетих как се изчервих. Съсредоточих се върху наливането на чая и бавно го разбърках, добавих малко мляко, после — още малко, докато го докарам съвсем точно на цвят.
— Е — подхвана той, като си пое дълбоко въздух, — не си ли идвала в „Ривър“, откакто те видях там, или съм имал лош късмет и съм те пропуснал?
— Не, не съм ходила. Бях заета с други неща.
— Разбирам. Семейни ли?
Разпитваше, за да разбере дали аз съм необвързана.
— С приятели. Нямам семейство. Родителите ми загинаха, докато бях в университета, а съм едно дете.
— Лоша работа — кимна той. — А всички мои близки живеят в Корнуол.
— Оттам ли си?
— От селце до Пензанс. Изнесох се оттам при първа възможност. Селцата са потискащи понякога. Всеки знае всичко за теб.
Последва нова кратка пауза. Аз я наруших.
— Значи работиш в „Ривър“?
Той се ухили, допи кафето си и отвърна:
— Да, само в „Ривър“, три пъти седмично. Замествам един приятел. Ще вечеряш ли с мен по-късно?
Въпросът му ми дойде като гръм от ясно небе; изразът в очите му издаде вълнение, което не се бе прокраднало в гласа му.
Усмихнах му се и отпих от чая, преди да отвърна: