— Така ли?
Кимнах и извъртях глава, защото не издържах повече да го гледам. Той обаче хвана брадичката ми и започна сякаш да търси място.
— Не, Лий, моля те…
— Я млъквай! Така е добре. Ще ти хареса.
Докато ме чукаше, дъхът ми секна. Така силно ме притискаше, че очаквах всеки момент да изгубя съзнание.
После, докато все още ме чукаше, леко се надигна и смекчи натиска. Единственият начин да го спра, бе да се предам. Разпищях се с всички сили, а по страните ми потекоха сълзи. Почти видях смъртта; ужасена, не можех да спра да пищя. Затова продължих.
Той не се опита да ме спре; не запуши устата ми с ръка, а ме остави да пищя. След няколко минути стигна до оргазъм, измъкна се от мен и се изпразни върху лицето ми.
Сега, вече във влака, пред очите ми се стелеше красивата природа, но на мен почти ми призля от погнуса.
После той се надигна, със залитащи стъпки отиде до тоалетната долу, изми се в мивката и се качи горе, за да се строполи на леглото. Изчаках да го чуя, че хърка, изпълзях на четири крака и все още ридаеща, отидох да си взема душ. Слава богу, синините този път бяха само по тялото.
В девет часа влакът стигна до Кру. Чух по високоговорителите да съобщават следващите гари, а после и предупреждението:
— Заради проблем в Нънитън влакът ще закъснее половин час.
Половин час?! Погледнах часовника, макар да знаех колко е часът. Всичко беше наред. Имах на разположение два часа, освен трите часа за регистрация преди полета, каквото е изискването на „Хийтроу“. Стига да няма повече забавяния, щях да стигна навреме.
Исках да поспя, но се чувствах прекалено напрегната. Кога най-после ще мога да се отпусна? Дали ще стане в самолета? Или когато пристигна в Ню Йорк? Най-вероятно, когато узная, че е напуснал Ланкастър или е минала година, без да ме потърси.
Въобще някога ще бъде ли възможно да се отпусна отново?
Неделя, 9 март 2008 г.
Най-сетне звъннах на полицейски офицер Сам Холандс от Отдела за домашно насилие в участъка на Камдън само за да сложа край на спора. Най-после ме свързаха с нея, но тя напълно беше забравила коя съм. Обясних за завесите, за копчето и — едва си намирах думите — подчертах, че това е типичното поведение на Лий от времето, когато бяхме заедно. Още докато й обяснявах, прозвучах глупаво в собствените си уши. Приличаше на вопъл, само и само да привлечеш вниманието към себе си. Почти очаквах да ми каже, че просто губя времето на полицията, но тя всъщност се оказа твърде пестелива на думи. Обеща да се свърже с колегата си в Ланкастър и ако има за какво да се тревожа, ще ме потърси.
Повече не ми звънна.
Същата нощ Стюарт не спа особено добре. Лежах до него и чаках да заспи, но знаех, че е буден — бях го разтревожила с моите приказки. Заслужаваше по-достойна от мен; заслужаваше не толкова объркана жена, жена, която не се държи като психопат и не е с такова обременено минало. Лежахме един до друг смълчани, без да се докосваме. Щеше ми се да бяхме поговорили още малко, но същевременно не виждах смисъл.
Не ставаше въпрос само за копче; не ставаше дори въпрос дали копчето е червено; вече бях сигурна, че е от рокля, която съм носила в друг живот, по друго време. Рокля, която първоначално бях обичала, а после — намразила. В някакъв момент след това пръстите, докосвали роклята с такова любопитство, с такова благоговение, се бяха вкопчили в копчето и го бяха въртели, докато се откъсне.
Когато се събудих на следващото утро, Стюарт вече беше облечен и готов за работа.
— Да заминем някъде този уикенд — предложи той.
— Да заминем ли?
— За кратко. Някъде извън града. Какво ще кажеш?
Прекарахме уикенда в хотел в планината. През деня ходихме на дълга разходка, ядохме прекалено много вечерта, а после цяла нощ се прегръщахме във великолепно легло с балдахин. Беше прекрасен уикенд и противно на очакванията ми не изпитах никакво желание да се занимавам с проверка на завесите.
Беше от онези уикенди, които в минали години бих описала на Силвия до най-малката подробност. Сега това, естествено, нямаше да се случи. Понякога се питам къде ли е, какво прави. Ами ако се окаже, че живее близо до мен и всеки ден минавам край къщата й? Представа нямам къде е. Вероятно, ако звънна в „Дейли Мейл“, ще я открия, но под мостовете изтече много вода и нямам представа дали съм в състояние да го направя. Много, много отдавна Силвия беше най-добрата ми приятелка, но тя е част от стария ми живот, живот, към който не съм убедена дали съм способна да се върна.