— Да, би било чудесно.
Изправих се с визитната му картичка и телефонния му номер в джоба на сакото си. Усетих как погледът му ме проследи, докато стигна до вратата. Обърнах се да му махна. Още ме гледаше; сепна се, но успя да ми се усмихне.
Събота, 17 ноември 2007 г.
Уикендите ми са странна смесица от отпускане и стрес. Някои са хубави; други — не толкова. Определени дати също са хубави. Ходя на пазар за храна само на четни дати. Ако 13-и се пада през уикенда, не предприемам нищо. На нечетни дати излизам да тичам, но само ако е облачно или вали, а не когато е слънчево. На нечетни дати не готвя; ям само нещо студено или претоплено.
Всичко това е, за да осигуря покой на мозъка си; иначе през цялото време, ден и нощ, той генерира представи за събития, които са ми се случили или биха ми се случили. Все едно отново и отново гледаш филм на ужасите, но така и не привикваш към вцепеняващите сцени. Ако подредя нещата както трябва, ако го направя в определен ред, проверя щателно всичко и следвам подходящия ритъм, образите изчезват за известно време. Успея ли да изляза през вратата убедена, че всичко в апартамента е обезопасено, тогава си осигурявам няколко часа, през които най-ужасното чувство е бегло безпокойство, сякаш не всичко е наред, но не съм в състояние да кажа какво конкретно. Най-често обаче се старая доста при проверките и ако въобще успея да изляза от сградата, през остатъка от деня се притеснявам дали съм направила всичко както трябва. Тогава целият ми ден е запълнен с образи какво евентуално ще заваря, когато се прибера. Ако не се прибирам по различен маршрут всяка вечер, тогава някой ще ме проследи. Правилно схващате картинката; никак не е приятна.
Каквото и да е това, то ме завладя изведнъж, а сега не ме оставя на мира. От време на време се улавям, че създавам ново правило. Миналата седмица усетих, че отново съм започнала да броя стъпала; не го бях правила от години. Определено мога да мина и без това, но вече някак съм неспособна да се контролирам. Ставам все по-зле, а не по-добре.
Отново е събота, нечетна дата, а съм свършила и хляба, и пакетчетата чай. Чаят е важно нещо, защото е свързан с друго неизменно правило, особено през почивните дни. Ако не пия чай в осем, десет, шестнайсет и двайсет часа ставам изключително напрегната, защото не върша правилните неща, а вероятно и поради липсата на кофеин. Погледнах в кофата за боклук, където захвърленото ми от глупост пакетче от осем часа сутринта — не бях забелязала, че е последното — лежеше сред обелките от картофи и остатъка от соса за пица от снощи; за миг ми мина през ума да бръкна и да го извадя, за да го използвам отново, но и това нямаше да доведе до желания резултат.
Самият факт, че се бях докарала до положение да остана без чай, стигаше, за да се почувствам необичайно напрегната. Много ме бива да се самообвинявам. Ако изляза да си купя, няма да успея да проверя къщата щателно, защото не е четна дата. Дори да съумея да изляза, да купя чай и да го донеса вкъщи, междувременно някой ще нахълта и ще изчака завръщането ми.
Прекарах повече от час да се кося кое от двете е по-лошото и кое правило е по-важно. В опит да разкарам образите от главата си проверих апартамента няколкократно, но всеки път сбърквах по нещо. Колкото повече го правя, толкова по-уморена се чувствам. Понякога зациклям. Най-накрая вече нямам физически сили да проверявам.
Тих, плах глас в главата ми се опитва да бъде чут над кавалкадата от самообвинения и крещи: не е нормално!
В десет без петнайсет седях в ъгъла — кълбо от нерви, готово да се самоунищожи. Чух как входната врата се затвори — точно както трябва — и стъпки се отправиха нагоре.
Преди да се замисля, прозрях пътя към спасението. Като не мога да си набавя пакетчета чай, не мога ли да ги заема…
Стъпките подминаха вратата ми и продължиха към горния апартамент. Изчаках малко, разтърках си бузите, за да залича сълзите, и прокарах пръсти през косата си. Не разполагах с време да проверявам апартамента. Резето на входната врата беше свалено; чух го, когато го дръпна. Определено го чух; значи оставаше само да се кача.
Взех ключа към апартамента, превъртях го само веднъж — и проверих само веднъж — и се качих по стълбите. Пред неговата врата спрях за момент. Никога дотогава не се бях качвала горе. На площадката имаше прозорец, но не и друга светлина. Погледнах надолу; виждах отчасти моята врата. Почуках, заслушах се и долових стъпки от другата страна.
Вратата се отвори и леко подскочих; всичко ми се струваше ужасно шумно.