— Не — въздъхнах аз. — Но добре го познавам и знам какъв е. Не е ли редно да има някакво удостоверение, ако работи като портиер?
— Не е портиер. Събира мръсните чаши. При пускането му на свобода не са поставени условия и все пак останах с впечатлението, че колегите в Ланкастър го държат под око. Успокойте се. Ако е смятал да ви издирва, вече щеше да го е направил. Имате ми телефона, нали?
— Да.
— Ако мислите, че някой е в апартамента ви, наберете 911.
— Добре.
Щеше ми се да мога да се отърся от тягостното чувство. Въпросът не беше дали ще открие къде се намирам, а кога. Единствената причина да не се бе появил още — ако допуснех, че съм оставила завесите дръпнати и разсеяно съм взела отнякъде облечено в сатен червено копче — е, че не знаеше къде съм.
Щом разбереше, щеше да се появи.
Събота, 12 юни 2004 г.
Най-напред ме порази светлината — ярка светлина в затворените ми очи.
Устата ми беше пресъхнала; отначало не успях да я отворя.
Бях спала ли?
За миг не си усетих ръцете, но после осъзнах, че са здраво вързани зад гърба ми. Всичко от раменете до пръстите ме болеше.
Белезници.
Насилих се да си отворя очите, вече паникьосана. Видях, че лежа на една страна, а бузата ми е опряна в килима. Познат сив килим. Значи съм вкъщи, в стаята за гости.
Извъртях си лицето, доколкото мога, но не видях особено много. Нуждаех се от малко време, за да си припомня къде отивах и какво стана, а когато се сетих, ми дойде като вцепеняващ удар. Бях толкова близо до спасението си… Толкова близо…
Той не беше в стаята, но знаех, че не е далеч. Нямах представа кога ще дойде и затова се насилих да мисля.
Главата ме болеше. Отначало не разбрах дали е заради неестественото положение, в което лежах, или защото той ме е ударил. От всяка мисъл усещах болка.
От летището се бях озовала вкъщи… Вероятно ме бе докарал със своята кола. Нямах спомен. Сигурно бе продължило няколко часа. И това не помнех.
Представа нямах колко е часът и дали навън е светло, защото завесите бяха спуснати, а лампата — запалена.
Опитах се да си протегна краката, но те бяха вързани някак към китките. Въобще не можех да помръдна. Пробвах да се изтъркалям, за да легна по гръб, но се наложи моментално да се откажа, защото всяко движение се оказваше адски болезнено. Главата ми се замая и за момент видях звездички.
Какво се бе случило? Трябваше да помисля, трябваше да се съсредоточа; беше важно.
Спомена, че ме арестува… хората наоколо стояха и го наблюдаваха, а някои отминаваха, все едно нищо не се случва. Показа си служебната карта на охраната, а те попитаха има ли нужда от помощ. Сигурно съм се съпротивлявала, но той успя да ме извлече. Крещях, уверявах хората наоколо, че ме отвлича, че ще ме нарани, но те, естествено, са ме взели за луда. И аз бих си помислила същото, ако на летището чаках полета си до някое екзотично място, където отивам на почивка. Арестуват някаква луда.
Запитах се какво ли е станало с куфара ми. Вероятно са го свалили от самолета. Бях готова да се обзаложа, че полетът се е забавил.
Колко време щеше да мине, преди някой да усети отсъствието ми? Трябваше да започна работа във вторник. Дотогава имаше три дни. Преди това хазяйката на апартамента на Джонатан вероятно щеше да реши, че съм взела по-късен полет; ако въобще забележеше, че не съм се нанесла. Лий можеше да ми нанесе много поражения за четири дни.
По носа ми започнаха да се стичат сълзи и да падат върху килима.
Колко време ще мине, преди той да се върне. Не бях в състояние да помръдна. Едва ли щеше да ме остави тук така. Трябваше да разбера какви планове има. Ако щеше да ме убива, вече щях да съм мъртва. Явно беше намислил нещо по-лошо.
В този момент чух шума: стъпалата изскърцаха. Звукът ми напомни как лежа в леглото и се преструвам на заспала, докато го чакам да се появи горе и се питам дали ще е в добро настроение и дали ще ме остави на мира.
Вратата на стаята за гости беше затворена, чух да се превърта ключ. Дори не знаех, че стаята се заключва.
Усетих го как притегли главата ми назад; заболя ме. Развързваше парцала върху устата ми. Не си бях дала сметка, че ми е запушил устата. Устните ми бяха напукани и подути. Когато дръпна парцала, усетих как потича кръв. Опитах се да заговоря, но се чу само стон. Държах си очите затворени, не желаех да го погледна. Никога повече не исках да видя лицето му.
— Ако сваля белезниците, ще се държиш ли прилично? — попита той.