Гласът му прозвуча спокойно, овладяно. Значи не беше пиян. Това поне беше нещо.
Кимнах, при което ожулих бузата си в килима. Все още миришеше на нов. Усетих как грабна едната ми китка и отключи белезниците. Рязко ги изниза. От болката при внезапното движение извиках.
— Млъкни — заповяда той с все така спокоен глас. — Иначе пак ще те ударя, за да загубиш съзнание.
Прехапах устни и се разплаках. Сега, без белезниците, можех да си протегна краката, но беше адски болезнено.
След време ми се стори, че бих могла да седна. Опитах се да се повдигна на лакът и отворих очи. Стаята се завъртя пред погледа ми. Видях отеклата си китка и ожуленото от впитите белезници място.
Лий чакаше търпеливо, докато продължително се мъчех да се надигна. Най-после успях. Погледнах го. Седеше на пода с гръб към вратата и протегнати напред крака. Изглеждаше доволен от себе си. Прокарах ръка през устата си. По нея полепна кръв, но не много. Главата ми все още пулсираше. Явно ме беше ударил, за да изпадна в безсъзнание.
Все още бях облечена в тъмносиния костюм, който избрах за пътуването до Ню Йорк, защото не се мачка. Е, сега беше измачкан. Единият ръкав беше разпран на рамото, усетих свободното му движение. Полата бе разкопчана отзад. Нима се е опитвал да ме разсъблече?
Глезените ми бяха вързани със синьо найлоново въже. Исках да се протегна и да ги развържа, но нямах никаква енергия.
— Упои ли ме? — попитах глухо; гърлото ми беше пресъхнало.
— Това ли е единственият ти въпрос към мен? — засмя се той.
Едва забележимо свих рамене. Преди секунди го смятах за уместен въпрос, но сега си дадох сметка, че въобще не е важно.
Как ме намери, исках да попитам. Как разбра? Как стигна до „Хийтроу“ толкова бързо? И преди всичко — защо? Къде се провали планът ми? Защо не летях в самолет някъде над Атлантическия океан? Защо вече не съм в Ню Йорк?
— Ще открият, че ме няма — промълвих аз. — Като не се явя в Ню Йорк, ще ме обявят за изчезнала. Някой ще ме потърси.
— Кой например?
— Моят приятел. Даде ми работа в Ню Йорк.
— Приятел ли? Джонатан Болдуин ли имаш предвид?
Когато чух Лий да произнася името му, кръвта ми замръзна.
— Какво… Какво каза?
Бръкна в задния джоб на джинсите си, извади нещо и ми го хвърли. Оказа се визитка. Взех я с изтръпнали пръсти. На едната страна със златни букви на зелен фон пишеше:
Джонатан Болдуин
Консултант специалист
Обърнах картичката. На гърба, с моя почерк, пишеше:
Конференцията в Манчестър
5–16 юни 2000
— Беше в органайзера ти, — обясни той. — Налапа въдицата. Повярва на всяка дума. Подозирах, че си наивна, Катрин, но не знаех, че си и глупава.
Значи в Ню Йорк не ме чакаше никаква работа, нито апартамент. Нямаше никакво спасение. Никой нямаше да забележи отсъствието ми. Нито в Ню Йорк, нито тук. Ще минат седмици, а може би и месеци, преди някой да си даде сметка, че ме няма. Дотогава вече ще съм мъртва. Усетих как ме залива огромна вълна отчаяние; тъмен облак, от който ми беше трудно да се съсредоточа върху каквото и да било, освен върху болката. Не беше възможно това да ми се случва, изключено беше. Бях говорила с него, той ми изпращаше имейли. Не беше Лий; беше друг мъж с по-плътен глас, с друг акцент. Джонатан беше истински човек, помнех го. Няма как да е бил Лий, изключено беше.
— Погоди ми номер, значи? — проплаках аз. — Всичко е твое дело, а?
— На последното си работно място правех това непрекъснато. Хората, извършили престъпления, са подозрителни. Понякога минава дълго време, преди да ги убедиш. Но ти се хвана веднага, нали? Даже не се поколеба. Не се замисли дали е редно да постъпиш така. Вкопчи се във възможността да ме прецакаш и да ме изоставиш.
Значи е истина — той ме подведе. Провокира ме да се замисля за бягство и се възползва да го употреби срещу мен. Нямаше какво да направя. През цялото време, докато виждах безоблачното синьо небе, когато усещах дъха на свободата, всъщност съм се намирала в клетка.
В мъглата в мозъка ми се оформи въпрос.
— И какво ще направиш?
Това го накара да се замисли. Не исках да срещна погледа му, но се досещах, че се съсредоточава.
— Още не съм решил — обяви той накрая.
— Би могъл да ме пуснеш — подсказах аз.
— Няма да стане — парира той веднага. — Моя си, както знаеш. Поиска да ме напуснеш. Дадох ти възможност, Катрин. Дадох ти няколко възможности. Но ти се провали.